Цялото село се събираше на гергьовско агне

Моето родно село Рачовци е едно от стоте села в Тревненска община, създадено преди повече от 200 години от бягащите от турските мъчения и жестокости хора от Търновския край. Наред с непосилния селскостопански труд селото бързо се разраства. Жителите му намират утеха в празниците. С голям интерес очакваха и празнуваха християнските празници Великден и Гергьовден. Те носеха голяма радост и на нас, тогавашните деца. Една седмица преди Великден беше Връбница. Събирахме се всички деца от селото и отивахме на близкото дере, което тогава имаше много вода и извършвахме ритуала кумичене. Всеки от нас правеше венче от върбови клонки, връзвахме ги с цветен конец и ги пускахме по течението. Отивахме на определено място в очакване на тяхното пристигане. Тези двама - момче и момиче, на които венчетата пристигнеха първи, обявявахме за кумец и кумица. Те трябваше да организират празничното тържество за Великден. Четвъртък беше ден за червене на яйцата. Включвахме се и ние в помощ на майките ни. В петък те опичаха козунаците. След като изстинеха, ги увиваха в големи месали, за да се запазят по-дълго време. Следобед в повечето случаи отивахме с бабите си на църква в близкото село. Вечерта с родителите си посещавахме кръстника, носейки червени яйца, козунак и кравай.

През великденските празници доста села провеждаха така наречените хора и сборове, на които свиреше духовата музика. След няколко седмици, а понякога и по-рано идваше другият многообичан празник - Гергьовден. Всяко семейство гледаше по десетина овце. По дворовете подскачаха малки игриви агънца. Рано сутринта на този ден стопанинът колеше най-голямото от тях. Почистваха го и го напълваха с дробине. Слагаха го в затоплената пещ, затуляха я с каменна плоча, която замазваха с оборски тор. Така агнето се опичаше и месото ставаше крехко и много вкусно.

Надвечер жителите на цялото село се събираха на определеното за целта място. Постилаха на земята дълги месали. Подреждаха на тях печените агнета. Понякога идваше свещеник, който прочиташе молитвата и прекадяваше трапезата. Когато нямаше свещеник, ритуалът извършваше моят дядо, който беше най-възрастен в селото. Всеки носеше шише с домашна сливова ракия. Пускаха шишетата по трапезата, запушени с цифка. Това бе продълговата дървена запушалка с дупка по средата, имитираща сламка. След почерпката всички си похапваха от вкусните печени агнета. Оставаше месо и за другия ден. С тези празници хората както от моето село, така и в останалите балкански села се разтоварваха от ежедневния и тежък селскостопански труд и набираха нови сили за предстоящата работа.
 
Пенчо Пенчев, Трявна