Защо писателят Мишо Хаджийски се самоубива на 28 години  

Историята обикновено гузно мълчи за съдбата на Мишо Хаджийски. Той се самоубива едва на 28 години, възрастта на Ботев, защитавайки българите в СССР. Писателят на Таврия и Бесарабия свидетелства за болшевишките изстъпления над сънародниците ни в новия комунистически свят, затова дълги години името му тъне в забвение по идеологически подбуди.

Роден е на 27 ноември 1916 г. Съдбата му ще бъде трудна, но делата - достойни. Краткият му живот е смислен и посветен на род и родина, и доказва, че не е важно колко си живял, важното е колко и как ще те помнят, когато те няма. В този смисъл общественикът и писател Мишо Хаджийски е достоен българин.

Роден е извън България, в едно от селата на таврийските българи – Инзовка. Потомък е на подмамените и излъгани да се преселят в Руската империя след Кримската война българи. За тях Раковски още в 1856 г. пише своята малка книжка „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“. Геният на националния ни герой е предвидил мъките на тези преселници. Тези страдалци винаги мечтаят за напуснато си Отечество. За тази творба на Раковски после също е направено необходимото да не се знае и чете.

Житейските мъки на Мишо Хаджийски започват още в съвсем невръстна възраст. Баща му е убит от болшевиките като войник през 1917 г. в Петроград (днес Санкт Петербург). Майка му става жертва по време на големия глад, дело на същите болшевики през 1921 г. Малкият Мишо Хаджийски е отгледан от дядо си Иван. Животът му в съветска Русия е труден, но през 1933-та успява да завърши Педагогически техникум в село Преслав, Таврия, където още се преподава на български език. Впрочем това ще секне скоро, в 1937 г., но поражда въпросите: Защо езикът ни е забранен? Кое в него там ги дразни?

Нали езиците ни са близки? Нали буквите, които им дадохме, са еднакви? Нали произходът ни е общ –„славянски“? Нали религията ни, преди да я забранят, е еднаква - християнска? Нали е още по-еднаква, православна? Нали се грижат за просперитета на „всички народи“? Що за „баща на народите“ е Сталин, забранил обучение на майчин език? Тези въпроси нямат отговор, но по-лошото е, че малцина ги задават.

И за Мишо Хаджийски тогава следват нови мъки. Някак оцелява в масовия глад от 1933 г. Оцелява и в другото масово престъпление, организирано от комунистическата власт, срещу българите – изселването им от Таврия. Записва се студент по литература в Киевския държавен университет и го завършва в 1937 г., като в този период сътрудничи на български вестници в Украйна. После издава няколко книги и сътрудничи на Българския държавен театър в Украйна.

През юни 1941-ва започва новата му мъчителна одисея. Мобилизиран е в съветската армия, но още докато военната му част се сформира, е пленен. Съдбата отново му помага да оцелее, успява да избяга и да се прибере при своите, в родното си село.

После, през 1942 г., успява да постигне и основната си цел - добира се до България и запознава българската общественост с тежкото положение на таврийските ни събратя и останалите българи в Украйна. В периода 1942 - 1944 г. Мишо Хаджийски пише редица статии в българския периодичен печат; изнася беседи по тази тема из цялата страна; застъпва се за българите от Таврия и Бесарабия, откарани на работа в Германия. Инициатор е за създаването на „Институт за опознаване на Таврия“. В него влизат учени като проф. Стоян Романски, проф. Борис Йоцов и Петър Динеков, писатели като Ангел Каралийчев, Стилиян Чилингиров, Никола Фурнаджиев, литературния критик Владимир Василев, много публицисти и общественици; обръща се към българските държавни институции с молба да съдействат за преселване на българите от Таврия в България.

През 1944 г. усилията на Мишо Хаджийски дават успех. Над 1500 таврийски българи пристигат в България и са заселени главно в Добруджа. Въпросът е какво става с тези успели да осъществят мечтата си българи после? Съдбата им устройва изпитания. През същата 1944 г. България е окупирана от Червената армия и е назначено ново марионетно правителство. То безпрекословно  изпълнява съветските желания. Затова още в следващата година по съветско искане почти всички таврийци са върнати обратно в СССР. Мъките и униженията не свършват с това, после те отново са изселени, този път в ужаса на Средна Азия.

А какво става с Мишо Хаджийски? Жени се и семейството му се установява в Белоградчик, откъдето е съпругата му. Но след Деветосептемврийския преврат, още на 26 септември 1944 г., е арестуван и отведен в Дирекцията на полицията, където го изтезават. Освободен е на 16 ноември 1944-та, но след дни, още на 7 декември, отново отиват да го арестуват. Двама агенти на властта влизат в квартирата му в Белоградчик. Едва 28- годишният Хаджийски знае какво ще последва. Затова предпочита смъртта и се самоубива.

Властта тогава прави необходимото този достоен българин да бъде забравен. Книгите му „Българи в Таврия“ и „Пуста чужда чужбина“ са включени в списъка на забранената литература съгласно Постановление на Министерския съвет от 6 октомври 1944 г.

Тъжното и нелепото е, че цензорите успяват в усилията си и повечето българи до днес не знаят кой е Мишо Хаджийски, не познават творчеството му, не знаят делата му. Не са и чували за тежкия живот на българите в СССР. Не знаят защо това се е случвало точно там. Не знаят, че в Таврия и Бесарабия българите масово са унищожавани с глад, мъчения и насилие. Не знаят защо Мишо Хаджийски го няма. Не знаят оценката на знаещите.

Според изследователя на делата и творчеството му, Александър Миланов, смъртта на този талант е загуба за България. Според него е „можел да стане таврийският Йовков“.