Световният и родният фолклор са пълни с мистични същества, които сякаш живеят в сенките на нашия свят като в паралелно измерение. Ако се съди по стари легенди и по-съвременни свидетелства, тези създания се спотайват в най-затънтените кътчета на България. Обитават гори, пещери, влизат и излизат изпод тунели на дебели вековни дървета. През пролетта народът ни от памтивека е отдавал особена почит на самодивите. Приказни създания, към които метафизиката се отнася доста сериозно.
„Самодиви-пощянки, ще видят, ще ни завидят“, пише Петко Славейков в поемата си „Изворът на белоногата“ (1873). Има легенди, че поетът се е интересувал от митове и реални свидетелства за видени самодиви в района на Копривщица. И веднъж лично отишъл на място да ги провери. В района често се образували т. нар. Самодивски кръгове. Те вероятно напомняли на онези, които открай време НЛО-та оставят в посевите на Великобритания.
В района на Стара планина се разказва една история за живялата някога тук баба Елена. Ето какво разказали преди време нейни потомци: „Тя била на десет години сигурно. Тръгнала една вихрушка при ясно небе. От нея се появили сякаш от нищото пет високи жени. Смеели се и танцували. Високи близо два метра, с бели роби – сякаш от друг, по-добър свят. Описвала лицата им – продълговати, бели, а очите сини и зелени. Започнали да я дърпат да танцува с тях. Ту пред нея изскачали, ту зад нея заставали, сякаш в огледална стая била. Уплашила се много. Хукнала подир стоката и не се обърнала, докато не стигнала овчарския навес на дядо ѝ“.
Заради подобни фантастично звучащи свидетелства в много български села има поверия, че през пролетта и лятото не бива да се замръква навън. Възрастни хора вярват, че тогава красивите и в същото време доста опасни същества се събират на сборища. Те танцуват омайни танци малко преди да се оттеглят в своя подземен свят.
В своя „Речник на българския език“ възрожденецът Найден Геров (родом от Копривщица) въвежда освен самодива и други форми на думата – самовила, вихрушка, нощна пеперуда. За създания, наречени вили, споменава още Прокопий Кесарийски през VI в. Счита се, че между вила и самодива е имало разлика, но през XIX век двете понятия, сочещи свръхестествени, приказни същества, се обединяват в народната памет. За своя мащабен труд Геров е обикалял и е събирал от уста на уста различни тълкувания. Те описват самодивите като хубави жени с бели лица, с дълги руси коси, които може да са на плитка или разчорлени. Някои са добри и помагат с танц или цяр, но други са зли. Народни поверия споменуват, че тези създания яздят крилати коне или змейове и размахват бичове от змии, кълнат лошо, носят невиждана суша. Или се залюбват с ергени, които скоро след това залиняват и умират.
Според радиестезиста инж. Радослав Димитров митичните същества се крият в нещо като паралелно измерение. В определени сезони и дни се отварят „природните двери“, откъдето изскачат вили, самодиви, джуджета и караконджули.
Прелюбопитен факт е, че свидетелствата в различните краища на страната си приличат, като писани под индиго. Възрастни обитатели на почти обезлюдени райони в Пирин, Стара планина, Странджа описват съществата по сходен начин. Те често приемали образа на неземно красиви, вечно млади моми, с тънка снага (самодивска), дълги руси коси и магнетичен поглед. Очите им имат особен заряд, говорят до днес бабите по седенките. В него се криела необяснима чародейска сила, която предизвиквала унес, замайване и смърт чрез вцепеняване на крайници. Селяни разправят още, че песента на самодивите е толкова хубава, а техните танци тъй изкусни, че наистина си заслужавало да изчезне човек вдън земя, па макар и да ги чуе и види поне веднъж.
В Трънския край се разказва историята на дядо Горан. Някъде около 1990 г. пенсионерът карал стадото си овце към вкъщи. Малко преди мръкване на поляна, граничеща с гората, се извил страшен вятър. Клоните се огънали като лъкове и изстреляли към него глъчка и една светлина като от автомобилен фар. Дядо Горан се уплашил до смърт. Зарязал стадото и залегнал до един шипков храст. Тогава станал свидетел на необяснимата сцена. От гората излезли първо глутница вълци. Те, вместо да тръгнат подир овчиците, се наредили послушно в кръг, а въртопът от светлина застанал в центъра му. В следващите десетина минути човекът успял да различи четири-пет женски фигури. Още по-странно било, че гласовете изглеждали като на поне 20 души, описвал старецът. Самодивите танцували, беснеели, летели с високи подскоци ту нагоре, ту надолу, но никога не напускали вълчия кръг. Накрая изчезнали в шубрака, а след тях и вълците.
Има и други подобни фантастични разкази. Свидетелства не само за похождения на самодиви, но и за похищения има във видинското село Шишенци.
„Повечето села в България обезлюдяват заради немотията, но във видинското Шишенци бройката им намалява заради необяснимите горски обитатели“, разказват къде на шега, къде наистина жители в района. Те твърдят, че често вечер чуват виковете на самодиви все по-силно и по-силно. Много от тях с очите си виждали необясними случки. През годините петима мъже изчезнали. Едва двама от тях се завърнали при своите невести. В началото те не помнели нищо, но после взели да разказват удивителни истории. Тукашните вярват, че изчезналите мъже са отвлечени от самодивите, които се съвкуплявали с тях и правели потомство.
Все още няма коментари