Ужас! Райна Кабаиванска остава по гащи на сцената

Когато човек е в оперния салон, блажено отпуснат, отворил душата си за музиката, хич не му минава през ума, че сцената е куртизанка, която всеки момент може да ти измени и да те предаде. Често на оперната сцена се случват куриози и трагични моменти, които могат да разсмеят салона, но и да го потопят в тъга.

Напоследък много се пише и говори за великата Калас и нейния „особено буен характер”. Знайно е, че по пътя й по световните сцени не е имало човек, с когото не се е скарала, сбила (ритнала Дел Монако по време на „Норма” в… ) или поне да не го е направила за „две пари”. Но има и ответна реакция. Мария пее Тоска в Щатсопер – Виена и по навик подлудява сценичните работници със специалните си изисквания към дюшеците, сложени зад декора (операта е написана по истинска история, в която на финала героинята се хвърля в река Тибър от кулата Сант Анжело – в случая на дюшеците). Калас скача и какво вижда публиката? Мария се появява неколкократно в най-различни и разкрачени пози във въздуха, защото вместо дюшеци са й сложили батут. В рамките на минути сред много смях публиката се радва на дългите крака на Калас и на белите й бикини.

Тъй като сме на вълна „Тоска” и на комични случки, свързани с нея, се прехвърляме на софийска сцена през седемдесетте години. Скарпия е Джузепе Тадеи, а Тоска - Райна Кабаиванска. Тече второ действие и идва моментът с изнасилването. Тадеи – тромав и дебел, Райна – слаба и пъргава. Той я гони да я положи на дивана, тя бяга, музиката изтича и за да я спре, Скарпия настъпва шлейфа й. 

И… ПРАС – роклята отлита и Райна остава по гащи на сцената, с една ръка на гърдите, другата… сещате се къде 

Накрая тя се увива криво-ляво с парчетата от роклята и някак си довършва действието. Само където на финала ръгва Скарпия не в корема, а в топ… . Завесата пада, публиката чака доста време Тадеи да се изправи и някак си да й се поклони, ръсейки любезни пожелания до майката на Райна и не само.

А сега продължаваме с Гена Димитрова и нещо почти трагично. Разговаряме в студио 9 на БНР, където тя бе гост в моето предаване – „Българската оперна магия”. Гена имаше сладко чувство за хумор и разказваше с радост весели случки на сцената: „Иване, да знаеш, че на “Тоска” като на истинска трагедия, случила се някога, винаги става нещо по време на спектакъл. Преди години в Мачерата – третият по големина амфитеатър в Италия след Арена ди Верона и Терми ди Каракала, пеем Тоска, аз, и Джакомо Арагал – Каварадоси. Гледам го притеснен и преглежда една по една пушките на взвода за разстрела. Мисля си – тоя полудя, а той ми казва –

вече няколко пъти ми стрелят с истински патрони, чудо е, че още съм жив

Действието започва, взводът излиза, коленичат за стрелба, гръмва залп и виждам – о, ужас! Седем зелени изстрела и един червен. Джакомо падна на земята повече от артистично, а от ръката му рукна обилно кръв. Истинският куршум го бе пожалил. Друг път пея Тоска в Ла Скала. Спектакълът е следобеден, което значи, че всички маниаци са в залата (защото са по-евтини билетите). Този път Каварадоси е Мартинучи - чудесен тенор. И ето пак в трето действие, след прочутата ария – „как блестяха звездите”, следва дуетът, но Мартинучи вече е останал без глас (случва се и това). Той ми прошепва – „карай сама”! Аз си мисля – този е луд – солов дует. 

Тогава ми хрумна нещо смешно. Казах му: - обърни се с гръб към публиката! И ето ме мене хем сопран, хем тенор. Едната фраза пея с моя глас, а в другата имитирам неговия. Публиката слушаше омагьосана и аз се питам: ще ни бият ли, или ще се разминем само с освиркване? Слава богу, изпях финала на дуета, те го гръмнаха, аз скочих в реката и завесата падна. Викам му – „слушай, дай да бягаме, никакво кланяне пред завеса, взимаме си парите от касата и от там право на гарата, защото, ако ни хванат, голям бой ще падне”. На другия ден вестниците с чувство за хумор писаха така:

„Гена Димитрова беше чудесна в новото си тенорово амплоа – Тоска – Каварадоси” 

След като се посмяхме заедно с радиослушателите, тя продължи на тема „Тоска” и режисьорите с техните идиотски хрумвания: Иване, как си представяш следната Тоска? Мястото е големият оперен театър в Мюнхен, Скарпия (Капучили) е Саддам Хюсеин, Каварадоси (Мартинучи) – американски офицер от тайните служби, а аз - Флориа Тоска, парашутистка-тюлен, пристигнала да го спаси. Казвам ти, голям майтап падна. Публиката си дюдюкаше и свирукаше на воля. Особено интересно стана, когато дребният Капучили – Саддам хукна след мен да ме изнасилва във второ действие. Аз съм поне с една глава по-висока от него и бая яка. Гони ме той, гони, па като се обърнах и ролите се смениха. Той бяга, аз го гоня, а публиката си свири и се смее с глас (нещо като в българския парламент). 

Накрая го настигнах и го хвърлих на дивана, па като го почнах с юмруци… Голям майтап беше

За да не се застояваме в „Тоска”, драги читателю, да завършим днешната ни среща отново на сцената с батута – Щатсопер, но този път с „Риголето”. Леонард Уорън – световен баритон, а публиката е препълнила залата, след като се е била за билети (почти като у нас). Наближава краят на трагедията, Джилда – убита, е в чувала, но Риголето още не знае това. Отваря го с надежда да види господаря си херцога, озлочестил дъщеря му и за чието убийство е платил 20 скуди на Спарафучил. Гледа и вижда ботуши, а гласът на дъщеря му глъхне нейде из чувала. Някой зевзек я е напъхал с главата навътре. Риголето започва да се бори с нея и с чувала, дано успее да я измъкне, та да изпеят криво-ляво финала, но докато се опитва, сам влиза в него и изключително важният и ефектен дует, слагащ своя страшен отпечатък, привършва и за двамата в чувала по трагикомичен начин. Те изпяват всичко по най-добрия начин, гледайки през дупчица диригента, а на края на операта за голямо удоволствие на публиката ги изваждат от чувала, за да се поклонят…

Иван БЕНЧЕВ