Тя е родена в село Малко Брягово, община Маджарово, на 8.08.1938 г. Завършила е педагогическо училище в Хасково и българска филология в Пловдив. Била е учител по български език и литература в Димитровград, в гимназия „Любен Каравелов“. Автор е на 6 книги, посветени на легендарния български род, от който произхожда, и на Беломорска Тракия.
Има две деца – дъщеря и син, инж. Светлана Тодорова и инж. Славейко Генев, щастлива баба е на 4-ма внуци и 8 правнучета.
Ето какво разказа за „Ретро“ потомката на Капитан-Петковия род.
Маргарита Благоева
– Г-жо Чакалова, за първи път ли се събрахте над 150 потомци от рода на Капитан Петко войвода?
– Тази среща е моя много отдавнашна мечта и беше възможно да се случи благодарение усилията на дъщеря ми. Лелеех да събера потомците на Каракирковия род, от който произхожда Капитан Петко войвода. По кръщелно свидетелство той се казва Петко Кирков Петков Каракирков, кръстен е на дядо си Петко.
Аз съм от коляното на Митрю, брат на Капитана. Мама е дъщеря на моя дядо Кирко, син на Митрю. Т. е., аз съм правнучка на брата на Капитан Петко по майчина линия. На мен той ми е прастрико (чичо).
– Разкажете за семейството на Капитана…
– В семейството на Капитан Петко войвода са били 9 деца – 5 момчета и 4 момичета. Първа е Тодора, после Матю, Стана, Петко е четвърти, роден 1844 г., Опра, Митрю – моят прадядо, след това са Вълчо, Добра и Стайко. Живели са в село Доган Хисар.
Петте момчета, когато порастват достатъчно, за да могат да завиват краката си с навуща, са ги пращали чобанчета (бел. авт. – овчари) по турските чифлици. И Петко е бил чобанче. Матю е убит от турците, заедно с братовчед си Вълчо, и ги хвърлят в Марица.
Петко е едва 16-годишен тогава, а на следващата година – 1861-ва, на Гергьовден събира свои петима другари и отиват в местността Липовица, където полагат първата хайдушка клетва. За войвода на тази първа хайдушка дружина избират най-малкия – Петко, 17-годишен тогава. В продължение на 17 г. той е водител на тази дружина, която се разраства много и по-късно става Освободителна Родопска дружина. Тя се разчува много бързо с боевете, които е водила с турци и банди, които отиват да заловят, стават закрилници на бедното население от българи, гърци и турци. В 101 битки Капитан Петко получава 33 прободни и куршумени рани. Той всъщност става хайдутин, след като турците убиват брат му Матю. Благодарение на Петко Родопите са свободни и са присъединени към България.
Капитан Петко е единствен от нашите възрожденски герои, който преминава през трите етапа на Освободителното движение на България – хайдутство, четничество и Руско-турската война.
– Обучавал ли се е някъде?
– През 1864 г. отива във Военното училище в Атина. Гърците нямат име Кирко, както се казва бащата на Петко, и го прекръстват на Кирияк. Затова той се води Петко Киряков и остава така до края на живота си. Той приема това име, защото тогава турците изпращат искане до гръцкото правителство най-големият враг на Османската империя Петко Киркоулу, както го наричат, да бъде екстрадиран. Гърците отговарят, че при тях няма човек с такова име – той се казва Петко Киряков. Така те го спасяват.
През 1866 г. той заминава за Италия при Гарибалди, за да се научи как се води четническа война за освобождението на българския народ от турско робство. Когато се връща тук, Петко казва: „Много съм доволен от този юнак (Гарибалди), който ми даде ценни съвети, които и до днес ползвам в четническата борба“.
Гарибалди му подарява и пръстен, който от вътрешната страна е надписан с неговото име. Петко заедно с италианска войска заминава за остров Крит, където е вдигнато въстание от гърците, които искат да се освободят от турско иго. На Петко е даден отряд от 67 банатски българи, отиват, бият се, но въстанието е неуспешно. Турците го удавят в кръв. Капитана заедно с 18 негови момчета успяват да избягат с лодка.
– Има и друга известна битка на Капитан Петко, когато спасяват населението на едно село…
– Да, кметът на село Пелевун (Плевун), Ивайловградско, изпраща искане до руската армия след подписването на мирния договор и освобождението на България да дойде и защити населението, тъй като турците се били отправили натам. Руските войски е нямало как да нарушат мирния договор, затова изпращат Петко с негови другари. Те са били десетина души и успяват да спасят населението, което е било гръцко.
Събират всички хора в църквата, обръчът на турците се затяга, стреля се с пушки, имали са и оръдие. И до днес дупките от куршумите по стените на църквата са запазени. Петко е тежко ранен в крака, но той измисля много хитър план, който лично е разказвал.
Капитана се качва на камбанарията на църквата и развява бяла кърпа, което значи, че се предават. Турците се зарадват, той ги моли да спрат стрелбата и да му дадат 2 часа, за да укроти жените и децата, а мъжете да предадат оръжието си. Турците се съгласяват, разстилат трапеза и оставят оръжието си отстрани. Петко наблюдава с още двама негови хора от камбанарията, разбира кой е водачът на турците. Чакат да се смрачи и стрелят едновременно, Петко убива главатаря, другите – тези около него. Разбягват се турците, зарязват храната, оръжията и ранените. Петко ги преследва, но мирното население е изведено от църквата и настанено в село Железари.
После преследва с цялата си дружина от около 200 души турската армия, разбиват я и тогава го приемат в руската полева болница в Одрин заради раната на крака. Когато го излекуват, ген. Скобелев му предлага да гостува в Русия и да го представи на император Александър Втори в Петербург. Петко разпуска дружината, защото България вече е освободена, отива в Русия през 1879 г. Среща се с императора, той му дарява 18 000 хектара земя в Одеска губерния, медал за храброст, подарява му сребърна сабя, икона на Св. Богородица и званието капитан от Руската армия. Първият път, когато започват да го наричат капитан, е след битката на остров Крит.
През 1881 г. се връща в България и слиза в Бургас, но страната ни е разделена на Княжество и Източна Румелия, която още е под властта на турците. А те са искали да им бъде предаден Петко.
Затова той отива във Варна и се жени за Радка Краскова. С нея нямат деца и осиновяват дъщеря на сестрата на Радка, казва се Любка. А нейната рождена майка – Мария, се жени за родственик на Петко – Кръстьо Мърмирев. Раждат им се деца, но те умират. Някои от изследователите на Петко казват, че това са негови деца, но не е така.
Петко е имал първа жена в Турция, в Кешан, с която има син – Георги. По думите на майка ми тя била невярна жена – каквото Петко ѝ кажел вечерта, тя на сутринта донасяла на турците в конака. Казвала им: „Вие не гледайте, че Петко е мирен орач на нивите, през нощта той е хайдутин, ходи по горите“.
В един момент има съдебен процес срещу него, набеден е, че е убил един грък. Тогава Петко се уверява, че жена му донася на турците против него, събира отново четата и заминава, повече не се връща там.
– А какво става с единствения му син?
– След освобождението Капитана се установил във Варна, както ви казах. Писал на моя прадядо Митрю да доведе сина му при него. Брат му го води във Варна, Петко купува два магазина на сина си, искал да го направи търговец и да си остане в България. Но синът много се гърчеел и затова, когато Петко го затварят в Ичкале във Варна, екстрадират Георги в Гърция.
През 1941 г. Георги се връща в България и отива в Кърджали при синовете на другия брат на Петко – Вълчо, за да търси пари и наследство от баща си. Оттам отива в село Малко Брягово при моя дядо Кирко, видял, че няма пари, които да наследи, и си заминал в Турция. Сина на Петко не сме го открили до момента, остава в забвение.
– Как завършва животът на Капитан Петко?
– Когато го затварят в Ичкале, го изтезават 50 дни, бият го жестоко с волски пищоли, целият е бил в кръв. Стефан Стамболов, който тогава е бил министър-председател, е искал да го покори, да го направи областен управител, но Петко бил много горд и отказал. Тогава му спретват комплот, че уж искал да направи атентат с бутилка барут на Стамболов, който бил на гости в някаква вила до Варна. Детска работа, играчка, но това е поводът да го затворят.
Когато убиват Стамболов през 1895 г., тогава освобождават и Капитана благодарение на френския консул. Пращат го в Трявна на заточение, там е около година и нещо и се връща във Варна. Петко умира от рак на стомаха на 7 февруари 1900 г., едва на 56 години, и е погребан в старите варненски гробища, които са били в Морската градина. След това костите му са преместени в сегашните гробища на Варна. Жена му Радка умира 5 години след него.
– Срещали ли сте се с Николай Хайтов покрай филма за Капитан Петко, на който е сценарист, и с Васил Михайлов, който играе ролята на войводата?
– Когато филмът беше готов, дойдоха да го представят в Хасково. Аз живея в Димитровград, отидох да го гледам, след това разговарях с Хайтов за първи път. Бяхме доста роднини на тази прожекция. Втори път с Хайтов разговарях по телефона, когато предложих на ръководството на Минния техникум в Димитровград да се казва на името на Капитан Петко войвода, те го одобриха на учителски съвет. Та говорих с Хайтов, за да го поканя на тържеството, но той беше болен тогава и каза, че не може да дойде. Тогава поканих Васил Михайлов, той се съгласи и стана кръстник на техникума.
– Смятате ли, че Васил Михайлов се превъплъти автентично в тази роля?
– Да, чудесно се превъплъти в ролята на Капитана – нито преиграваше, нито принизяваше ролята. Беше един достоен Капитан Петко войвода! Всички много го харесахме, не само родът ни, не знаете каква еуфория беше по време на излъчването на сериала. Хората се прибираха по домовете си, за да гледат поредната серия на филма, който е силно завладяващ. Благодаря на Хайтов за сценария, въпреки че има някои пропуски в него, които не знам как са допуснати. Вероятно Хайтов е търсил по-голям зрителски интерес.
– Какво не ви харесва в сценария на филма?
– Аз държа много на истината, когато се говори за Капитана. Смятам, че към неговото име трябва да се посяга с чисти ръце и с открито сърце, да не се лъже! Винаги истината трябва да бъде такава, каквато е предадена.
Кое не ми хареса? Във филма знаете, че надяват на главата на Петко торба с вар, а това се е случило на моя прадядо – Митрю, който е брат на Капитана, и тогава ослепява. Прадядо Митрю е бил овчар, хващат го турците, за да изкаже къде е Петко. Надянали му на главата една торба, пълна с негасена вар, която изгаря очите му и той остава сляп до края на дните си.
– Смятате ли, че Капитан Петко е почитан и до днес?
– Да, много е почитан. Аз съм безкрайно доволна, защото, както съм написала и в книгата ми за него, съм издирила 26 паметника, паметни плочи и знаци, посветени на войводата. Това е народната обич, излята в тези паметници. Над 200 народни песни са изпети за Капитан Петко войвода, има кораб, кръстен на него, също и две села, едното от които е населено с помаци и до днес. Има много площади, улици и училища, също кръстени на Петко.
Аз съм убедена, че тази памет няма да бъде забравена и неговото име ще прелита от век във век, дотогава, докато има майки, които раждат българи.
На нашата скорошна среща ние, възрастните, предадохме завета си към младите и децата – да помнят и да тачат род, родина, да са верни на девизите на Капитана. Един от тях е: „Да не се делим ни в лошо, ни в благатко време“.
Това искам да призова и всички българи!
Все още няма коментари