Той е приятел и на думите - може да сътвори либрето, стихотворение, разказ, приказка, пародия... Не е за вярване, но авторът на “Една българска роза” (обявена за хит на столетието), “Делфините”, “Морското момиче Варна”, на сатиричната буфо опера ”Цар и водопроводчик”, на мюзикълите “Двубой,”, “Зех тъ, Радке, зех тъ”, “Ах, този секс”, на музика към над двеста театрални и телевизионни постановки, на радиопредавания, на повече от сто забавни песни, наградени на “Златният Орфей” и “Златният кос”, е страдал от усещането за недооценяване. Можете ли да си помислите за дуета Видин Даскалов - Лиляна Кисьова без тяхното: “Тихо... Събудихме детето с нашата кавга... Ами сега? Ами сегааа? Ще трябва да му пеем, и в такт да го люлеем...” от оперетата “Време за любов”? Малцина днес знаят, че тази оперета (и музиката, и текстът са на Димитър Вълчев) навремето е била отхвърлена от художествения съвет на т.нар. “Народен театър за селото”, където музикантът по това време работи. Не я харесва писателят Никола Русев, тогава режисьор на селския театър, който ненавижда оперетния жанр. Не я оценява проф. Парашкев Хаджиев. За професорската оценка Митко Вълчев има свое обяснение: “Професор Хаджиев оттогава не може да ме търпи. Нали и аз се наредих на клончето? И не е пропускал случай, когато може да ми навреди - главно с непризнаване на художествените качества на моето творчество”. Днес нещата могат да се обяснят и иначе: времето, нравите, общественият климат е такъв - всичко весело, забавно и закачливо намирисва на “буржоазно”, на упадъчно, на леконравно. “О, ужас! Имах слабост към лекото изкуство!”, признава композиторът по друг повод. След като творбата престоява известно време в чекмеджето,
Димитър Вълчев се жалва на приятелите Лили Кисьова и Видин Даскалов
- вече видни артисти в Държавния музикален театър. Викат го на прослушване в театъра. Той с такава жар представя творбата си, че остава после близо месец без глас. Резултатът е премиера след година, при това с огромен успех. Но, както казва самият той в своята мемоарна книга “Другата струна”, “Критиките бяха: от музиканти - утвърдителни за текста, от драматурзи - утвърдителни за музиката”.
Димитър Вълчев и Йорданка Христова на плажа след награждаването на песента “Делфините”
Тази горчивина в думите му се среща често в спомените му и това не е преиграване, не е свръхчувствителност на разгален от успехите и известността си творец. “Време за любов” се играе дълги години в Музикалния театър, а и на повечето оперетни сцени в страната, в ГДР, в Полша. Харесва се не само заради нейния български дух, заради чара и вълшебството на музиката, а и именно заради тази освободеност в думите и нотите, тази елегантност, този хумор, тези въздушно нежни мехурчета на смеха и иронията... Но когато скоро след “Време за любов” композиторът, окрилен от успеха, пише нова творба - “Кинозвезда”,
режисьорът Коста Наумов бързо му попарва ентусиазма
- не можело така скоро, така натрапчиво да се изтъква. За втора проява в Музикалния театър трябвало да се чака поне десет години. “Ако тогава ми беше провървяло - признава композиторът, по детински искрен, - може би творбите ми от този род щяха да бъдат равни по брой на тези на Лехар, но в България това, изглежда, не е прието”.
Защо един от най-плодовитите ни композитори, несъмнено надарен “свише” не просто с вдъхновение, а с любовна и споделена привързаност към няколко музи, е гледан като “половин автор”, според неговия собствен израз? Нещо повече - подминаван, възпиран... Защо след повече от 30 години самоотвержена работа в Сатиричния театър го пенсионират преждевременно, заедно с живия оркестър? Самият Димитър Вълчев го казва на няколко пъти в мемоарите си с огорчение: “Ние сме малки островчета, плуващи във враждебен космос...” Видин Даскалов го казва в прав текст: “... имаме един български синдром, който се казва “завист”... тези, които пишеха либрета, се страхуваха от него като либретист, а тези, които пишеха музика, се страхуваха от него като композитор...”
След внезапната смърт на композитора през 1995 г.
сестра му проф. Лили Вълчева заедно с най-близките му приятели и съратници учредяват фондация “Маестро Димитър Вълчев” за насърчаване на българските композитори да създават оригинална авторска музика към сценични произведения, както и за популяризиране творчеството на композитора Димитър Вълчев. Вече 18 години експертна комисия наблюдава и отличава ежегодно с престижната награда авторската работа на българските композитори на театрална сцена. Фондацията е създадена с идеална цел и всички членове на журито участват в нейната работа на добра воля, абсолютно безвъзмездно, с обич и възхищение към своя колега. Наградата е уникална, защото нейното финансово покритие се осъществява не от спонсори, а от постъпленията на авторските права на Маестрото, т.е. дава се от композитора на негови колеги - също композитори. (Така, както навремето Митко Вълчев задължително дарявал колегите си на всяка своя премиера: шоколади на мъжете, букети на жените...)
Досега са удостоени с наградата 18 български композитори, между които Л. Денев, Развигор Попов, А. Аврамов, Хайгашод Агасян, Стефан Димитров, Румен Цонев, Кирил Дончев, Павел Васев и др.
Все още няма коментари