Същите тези нейни земляци, които - след като се е завърнала след години, изучила се за акушерка - я посрещнали хладно и нелюбезно. По обясними причини - била “жена с минало”. Нищо че успяла, докато е в Русия, да уреди пристигането на 32 сирачета от Панагюрище, за да бъдат отгледани и изучени в заможни семейства. Нищо че кметът на Панагюрище - Васил Дипчев, бивш учител и въстаник от Брацигово, й предлага “почтен брак”. Нищо че самата тя майка на пет момчета, осиновява момиченце, осиротяло след потушаването на въстанието.
Родило се в Панагюрище едно девойче, дъщеря на свещеник Георги Футеков и съпругата му Нона
В хубава двукатна къща, заобиколена от обширен двор. Не ще са стигали парите на баща й, затова в приземния етаж имало мутафчийска работилница за козяви върви. Но на горния етаж, освен обичайните и скромни одаи за спане и хранене, имало стаичка, в която на масата, покрита с бродирана покривка, са поднасяли на гостите по градски бяло сладко и каймаклия кафе. Там свещеникът посрещал по всяко време на денонощието хора, които искат от него съвет и акъл. Може би затова момиченцето растяло “ербап” - своенравно. В училището имала висок успех като ученичка и... ниска оценка на поведение. Но баща й я изпраща да се учи в старозагорското петокласно училище. Значи е имал доверие на детето си, обичал го е и за разлика от другите бащи по това време не смятал, че килийното училище е напълно достатъчно за женското чедо, което ще се омъжи, ще гледа деца и ще върти къща.
Изкласила Райна и се върнала в Панагюрище, за да стане самата тя учителка и да създава всякакви женски и ръкоделни дружества, да събира девойките, които обичат да бродират и плетат, да си разменят книжки... Оттам, от училището, веднъж я привикали видните панагюрци, събрани в една къща на тайно събрание. Тя си мислела, че искат да обсъдят нещо за училището. А
те й показали бохчата с плата и сърмените конци
и с няколко думи й съобщили - тя е избрана да направи знаметоБила стъписана и като истинска българска щерка казала: “Не съм питала татко...”. Те обаче настоявали веднага да им отговори и според някои свидетелства, Бенковски й се сопнал, дори показал с поглед пищова си, т.е. да не се инати, че лошо я чака... И тя се съгласила.
После, в автобиографията си след няколко години, тя ще разкаже за радостта, въодушевлението, хвърлените в краката й китки и букети в оня прекрасен априлски ден. И нито дума няма да напише за съмненията, страха, колебанията в младата си душа... Захари Стоянов твърди, че
идеята Райна Попгеоргиева да носи знамето не е обсъждана,
тя се ражда в последния момент от страна на Бенковски - на 22 април, когато се освещава знамето. Момичето не е било предупредено дори. Според писателя тя присъствала на церемонията с освещаването, защото все още доизкусурявала знамето, обикаляла около творбата си с иглата в ръце - пришивала последните пискюли, изработени през нощта. Била с едно късо сукманче, според автора на “записките”, т.е. не е била дори с подходяща дреха за кон. Всъщност истината е, че тя не умеела и да язди, поради което двама души водят нейния черен жребец, докато тя, седнала по дамски на една страна, държала знамето в ръцете си.
Захари Стоянов разказва колко наскърбен бил определеният за знаменосец Крайчо Самоходов, когато Бенковски съобщава, че Райна ще носи знамето в Панагюрище, стигнало се до открита размяна на ядни приказки. И не само той, и други са възроптали, жените в онези времена се подчинявали на общоприетия ред - да си седят при децата и при саханите в кухнята, а не на мегдана редом с мъжете.... Самоходов, почти разплакан, възроптал: Право ли е това бе, брате?
Да се остави святото и неприкосновено знаме в ръцете на една нищо и никаква жена...
Но Бенковски не бил човек, който се отмята от решенията си, а и много бързо вадел оръжие. И защо е избрал Райна? Просто потърсил и намерил тази, която е най-подходяща да язди до него - най-хубава, най-одухотворена като излъчване. За човек, който дал на панагюрските златари две шепи жълтици да му обковат сабята в злато и да му изработят “държавен печат”, тези “салтанати” не са били без значение.
Когато турците, вече след сраженията, задумкват по голямата порта, бащата на Райна, свещеникът, излиза да ги омилостиви. Но те го убиват пред очите на семейството му, което наднича зад пердетата. Майката заедно с Райна и малкия й брат избягват в комшиите през комшулука. Цял месец знаменоската се крие, гладува... Докато накрая я намират, арестуват и подлагат на всички възможни изтезания.
В Пловдив са я весили с главата надолу в реката
Превеждали я завързана през чаршията, за да я замерват с камъни и псувни минувачите - разголена и ридаеща. Хвърлили я в един зандан, където влагата се стичала по стените и правела локвички на пода. Многократно я изнасилвали и се гаврили с нея, по седем души наведнъж. Спасила се по чудо, благодарение застъпничеството на чуждите дипломати. Измъкнали я от България с подправени документи и я отвели в Русия. Цял месец я лекували, преди да я попитат какво иска да учи. Избрала си акушерството, защото било по-кратко като обучение. Едва се отървала от ада и искала отново да се върне там, да помага. Преди да завърши, митрополит Климент й предложил да иде в Търново учителка и тя се съгласила. Защо в Търново, а не в Панагюрище? По много проста причина - нейните земляци не гледали върху й с уважение, респект и възхита, одумвали я, порицавали я: що му е трябвало на младо момиче да се катери на кон пред въоръжените мъже... Сега кой ще я вземе такава - омърсена, опозорена...
Райна като ученичка със съученичките си
Докато учела в Русия, Васил Дипчев й написал няколко писма. Съвсем обикновени, като между познати... Като как е станало така, че той, вече кмет на Панагюрище, й предлага да му стане съпруга - не се знае. Взел я превтасала “стара мома”, на 26 години, с клеймо върху си, с наченки на туберкулоза. Била му е благодарна навярно.
Родила му пет момчета и изтърпяла неговото грубиянство, което е било придружавано и с побоища
Близките й я съветвали да се разведе, значи е било непоносимо - в ония времена на “парясниците” гледали с лошо око: “Тая, щом е погазила венчилото си, не е стока за мирисане...”. Живели в Пловдив, после се прехвърлили в София - когато Дипчев става депутат. Но като краен русофил останал без работа, после го подгонили по политически причини, лежал пребит в Черната джамия след убийството на Стамболов. Рано-рано починал и я оставил сама в София да си гледа челядта.
С мъжа и децата си
Наложило се тя, вече на възраст, да работи като акушерка, от немай и къде. Нерядко са я виждали в Орландовци
да куцука с бастун в ръка към някоя къща на родилка посред нощ
в тъмниците. Орчо войвода направил кръчма и нещо като общежитие, където живеели самотници като нея. Знае се, че в последните години я обгрижвала Венета Ботева - и тя окаяна, и тя безсребърница. Орчо им носел вечер остатъците от кръчмата, за да вечерят. Всичко онова, което преживяла някога, навярно се е връщало и в безсъниците й, и в сънищата й. И тя полудяла. Смъртта милостиво си я прибира на 61 г., за да не види какво става със синовете й. Дала ги всичките във военни училища, защото нямала пари да ги изучи на друго. Станали царски офицери - уважавани, награждавани, известни. За да бъдат - след деветосептемврийския преврат - съдени, интернирани, пращани по лагери и по затвори...
Все още няма коментари