Как Гена Димитрова си купи бетонобъркачка

Светът нарича голямата оперна певица Гена Димитрова (1941-2005 г.) „дива” заради божествения є певчески талант. Природата я беше надарила с могъщ, феноменален и „неземен” глас - драматичен сопран. И още - с едно изключително българско постоянство, с воля и творческо търсене – за непрекъснато усъвършенстване.
Бъдещата оперна певица е родена на 6 май 1941 г. в с. Беглеж, Плевенско. От малка тя пее навсякъде – в бащината си къща, в училище, на полето…

Като ученичка в гимназията гледа в селското кино филмите: „Руслан и Людмила”, „Иван Сусанин”, „Каста Дива” и др. Тези филмирани постановки решават нейната бъдеща съдба… Тя постъпва в Музикалната академия на София въпреки съпротивата на баща си. В столицата за пръв път, на 18 години, Гена посещава операта „Аида” на Джузепе Верди.

Първата поява на Гена Димитрова на професионалната сцена е на 27 декември 1967 г. в София. Ръководството на Софийската опера є поверява трудната роля на Абигайл в „Набуко”. Тази роля є носи през 1970 г. първите награди – Златен пръстен на София и златен медал от IV международен конкурс за млади оперни певци в България.
След това Димитрова заминава на специализация в Италия. 

Гена Димитрова започва да партнира на най-добрите певци, режисьори и диригенти в света, например на великите тенори – Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Лучано Павароти и др. Пее на най-известните оперни сцени: миланската „Ла Скала”, „Ковънт Гардън” в Лондон, „Метрополитен” в Ню Йорк, в Париж, Берлин, „Арена ди Верона”, Виена, Залцбург и т.н.

На 27 юли 1987 г. Гена Димитрова получава едно изключително отличие наградата „Златен Верди”. Наградата е връчена в родния град на Джузепе Верди – Бусето. В този град тя е провъзгласена за Царицата на Вердиевите гласове…

Но как при такава бляскава певческа кариера може и дума да става за някаква си бетонобъркачка – за 500 литра бетон?

Всичко започна с едно телефонно обаждане през 1988 г. от канцеларията на софийския градоначалник – кмета инж. Стефан Нинов. С него се познавахме още от 1967 г., когато той бе началник управление „Заводски строежи” в Плевен. През 1988 г. бях генерален директор на СМК – Плевен. По телефона инж. Нинов лаконично ми каза, „че оперната прима Гена Димитрова има желание да закупи от СМК – Плевен мобилна бетонобъркачка от 500 литра”. Съобщи ми още, „че Димитрова ще дойде при мен с мъжа си и затова разчита на моето позитивно сътрудничество”. След това столичният кмет затвори телефона.

Трябва да си призная, че задачата на Стефан Нинов ме затрудни. По това време мобилните бетонобъркачки бяха вече изчезващи „динозаври”. Те отдавна не се произвеждаха от завода „Червена звезда” в Павликени. Всички обекти в Плевенско се изпълняваха с готов бетон. Той се получаваше от модерни бетонови центрове на окръга. Те бяха автоматизирани, с микропроцесорно управление на бетоновите смеси, с автоматични дозатори за добавяне на модерни пластификатори и т.н. Бетоновите смеси се произвеждаха по часов график, който се правеше в нашия изчислителен център, на електронно-изчислителна машина „ЕСМ-4”. Бетоните се замесваха предимно с филц, транспортираха се с бетоновози, а за полагането им масово се използваха бетон-помпи. Въобще бетонирането в Плевенския край по онова време беше на едно средно европейско ниво. Качеството на циментите, инертните материали и бетоновите смеси се гарантираше от лицензираната строителна лаборатория на СМК – Плевен. 
За да изпълня поръчението на Нинов, извиках Спас Павлов, директор на поделение „Промишленост, механизация и автотранспорт” в СМК – Плевен. Помолих го да ремонтират някоя стара бетонарка - предложена за бракуване. Монтьорите на Павлов свършиха бързо работата: изчистиха една такава бетонарка от полепналия бетон, 
подмениха перките на барабана редуктора, електромотора, ходовите колела, телените въжета и др. След това я боядисаха двукратно. Бетонобъркачката направо „възкръсна”. Стана като нова – „да ти проговори!”.

Преди срещата ми с Гена Димитрова помолих мои подчинени служителки да ми изготвят справка за нейните певчески прояви в България и на международните сцени. Пазя тази справка и до днес.

Срещата се осъществи 10-15 дни след телефонния разговор с кмета на София – инж. Нинов. При мен Гена Димитрова дойде с мъжа си – Георги. Тя го наричаше Жоро. Той изглеждаше значително по-млад от нея, хубавец, облечен с блейзер – светли панталони и тъмносиньо сако, със златни копчета. Димитрова беше облечена с бял панталон и някаква най-обикновена блуза.

Почерпих ги с кафе, по 50 грама „Балантайнс” и „Кока-Кола”. Гена ми посочи гърлото си и не пожела да пие нищо. По време на разговора започнах да ги убеждавам в предимствата на готовия бетон, за качествения лабораторен контрол върху него в София и др. Г. Димитрова внимателно ме изслуша и ми каза: „Решихме с Жоро да си построим вила в полите на Витоша. Назначих го за главен менажер на строежа. Той обаче изпълнява съветите на един стар софийски майстор. Бетонобъркачката му е необходима! Тя ще бъде неговата Голяма играчка”. От тези думи на примата разбрах, че тя се отнася към младия си менажер като с едно голямо капризно дете. Накрая им дадох фактурата за 500-литровата машина, с ниска цена поради овехтяването, и се разделихме.

След нашата среща продължих да се интересувам за съдбата на Гена Димитрова. През 1996 г. тя беше наградена с орден „Стара планина” – първа степен. На 19 ноември 1996 г. я обявиха за почетен член на Софийската опера по повод на нейната 30-годишна сценична дейност.

Гена е в Бирмингам, когато вестник „Кориере дела Сера” съобщава трагичната вест, че в жестока автомобилна катастрофа е загинал Джорджо, мъжът на световноизвестното българско сопрано. Певицата получава от целия свят съболезнователни телеграми. Павароти є телефонира от Ню Йорк: „Гена, знам, че е болно. Зная какво представляваше за тебе Жоро и каква е липсата на съпруга за една певица, но те съветвам – след това нито ден не стой вкъщи! Тръгни веднага! Само сцената ще те спаси!…”.
Гена скърби за Жоро до края на живота си.

През 2005 г. тя тръгва за лечение в Италия и на сбогуване с колегите си в София, със сълзи на очи, произнася думите: „Аз ще се върна”. За съжаление нейното последно желание остава неизпълнено. От Италия „тя отлита на небето, при любимия си Джорджо – за да му пее…”.

Може би най-искрената похвала за голямата българка Гена Димитрова е изречена от ненадминатия Херберт фон Караян. Когато чува българската оперна певица, маестрото споделя: „Благодаря ви! Доживях да чуя един глас, който само боговете заслужават…”.