Изнасяме мозъци, внасяме силикон!

Рачо Буров е художник и писател. Завършил е специалност “Плакат” в Художествената академия - София. Работил е като главен художник в “Булгарреклама” и “Военно издателство”. Подготвял е аранжирането на щандовете на България на изложения и панаири в много страни. Автор е на десетки филмови плакати и оформлението на кориците на стотици книги. Като писател започва да се изявява на зряла възраст. Първата си книга (сборник с разкази) издава през 1998 г. и оттогава вече има издадени 10 книги. Печелил е редица литературни награди.

- Разкажете нещо за себе си.

- Роден съм на 15 ноември 1940 г. в Пловдив. Започнах с цигулка в Музикалното училище, но поради нелепо нараняване на лявата ръка с пистолет се наложи да спра. Влечеше ме рисуването. Може би имам генетично предразположение, тъй като двама от братята на майка ми, Иван и Гичо Захариеви, бяха добри художници. Даже вуйчо Иван е завършил Художествената академия със златен медал и едногодишна специализация в Италия, но заради любовта си с вуйна Мара се отказал... Романтик. Завърших Художествената академия, специалност “Приложна графика”, при изключителния майстор 

проф. Александър Поплилов, който ме научи да гледам света не с физическите очи, а със сърцето 

След академията (1967 г.) се включих активно в художествения живот. Участвах в изложби “Приложна графика” - Москва, Алжир, Тунис, Лондон, Прага, Братислава, Будапеща, Париж, биеналетата в Бърно, Варшава, Лахти, Истанбул, Мексико Сити. Вече работех в ДО “Българска кинематография” - завеждащ сектор “Филмов плакат”. Награждаван съм многократно в наши и международни конкурси... Два мои плаката са притежание на Музея на плаката Виланов, Полша (каталожни номера 6439, 6440). После - ръководител на проектантско бюро “Изложби и панаири” към Комитета за наука и технически прогрес. Работа - на барабан, кратки срокове за проектиране, чести пътувания за изложби по света и у нас. Всеки минус обаче крие и плюсове. Видях много страни, народи, музеи, световни галерии, запознах се с известни творци. И досега считам този период за много полезен в живота ми. Видяното, наученото и впечатленията винаги са ми помагали в работата като художник и писател.

- И как прописахте?

- Поради заетост започнах да пиша късно. Различни теми, случки, преживявания, фантастика напираха да бъдат записани, но откъде време? Кое по-напред - проектиране, пътуване, рисуване, живопис? За писане да не говорим... Но вътрешната потребност не може да бъде дълго капсулирана. Идва момент, когато избива. При летуване на бивак в Етрополския балкан ми хрумна да опиша случка от моя живот. Последва я втора, трета... Мислите ми изпреварваха молива. Вече бях главен художник на “Военно издателство”. Реших да говоря с началника за отпечатване на 60 книжки за приятелите. Боян Султанов беше едро скроен човек, син на големия литератор Симеон Султанов. Като видя как смутено го моля да издам книжки за приятелите, като поема всички разноски, се засмя и поиска тетрадката ми с разказите. След два дена разреши отпечатването да е безплатно поради останала хартия от други издания. “А печатарите ще почерпиш в ателието си...” Това е началото. Заразата.
 
Разказите се харесаха и това ми беше предостатъчно, за да се впусна в авантюрата писател...

Така до днес. Издадох десет книги с над 260 разказа. Получих и награди. Обхвана ме страст да наваксам изгубените години. Успокоявах се, че и Гоген е започнал да рисува на 44 години. Значи, никога не е късно. 
   
Зам.-председател на Съюза на независимите български писатели съм, завеждащ секция “Белетристика”. За щастие съм ограден от талантливи колеги и добронамерени хора, което напоследък не се среща често. Никога не съм търсил финансова изгода от издадените книги. По-голямата част подарявам. Достатъчно ми е потупването по рамото, че написаното се е харесало... Семеен съм, с две дъщери, завършили Художествената академия.

- Какво е отношението ви към живота?

- Вече приемам всеки ден като юбилей. Затова напълно се присъединявам към казаното от Уди Алън: “Не желая да съм безсмъртен. Искам просто да съм жив...” Виж, при книга работата е друга. Когато пиша, в мозъка ми е цял панаир от чувства: смях, оптимизъм, музика, шепот, любов, сгромолясване, близане на рани, страст, вик, полет... Не че животът е весел. Ни най-малко! Той се комерсиализира, политизира и шизофренизира до такава степен, че изкуството стана десетата дупка на кавала, при налични девет...
 
- Какво бихте казали за последната си книга “Стая №13”?

- Ето това е смисълът на “Стая № 13” - ведър поглед към живота. Заглавието взех от разказ, в който се говори за писател, който симулира луд, за да влезе в елитна лудница, построена със средства на ЕС, и да твори на спокойствие... С две думи - алегоричен образ на България, погледната в криво огледало. Писах с усмивка и ще се радвам, ако тя се предаде и на вас... За да изясня мястото на писателя в нашето общество, ще си послужа с разказ на мой приятел, бивш миньор. Веднъж ми обясняваше: “Преди години, за да се разбере има ли отровен газ в мината, държахме в забоя клетка с врабче. Ако подскача весело, значи няма страшно. Легне ли по гръб и зарита ли с крачета - бягаме навън...” Този случай ми дойде на ум, когато се замислих за ролята на писателя. Той, подобно на врабчето в мината, е сензор за ранно предупреждение на обществото...

- Какво мислите за българския народ?

- Българинът е горд човек. Слагал е глава на дръвника, но не се е отказвал от вярата си и не е давал хубава Яна на турска вяра. Сега е обратното - със свещ търсим пред кого от силните да лазим и му харижем хубава Яна... В същото време нашенци ровят кофите с боклук, след наводнения спят под открито небе, просят по медиите пари за болните си деца... 

Питам се - за какво е държавата, ако не за да се грижи за поданиците си?...
 
За какво е, дяволите да я вземат! Свидетели сме на пълната й абдикация от проблемите на хората, изнемогващи от непосилни данъци, сметки за парно, вода, електричество, принудени да изключват радиаторите си, да мръзнат и боледуват, нямат пари за лекарства... Наводнения отнесоха къщи, реколта, животни, инвентар, няколко души се самозапалиха... Държавата - пас. Все едно нищо. Затова българите нямат причина да я обичат. Тя също не обича поданиците си... 

- И какъв е изходът?

- Не е нужно да си гений, за да разбереш, че падаш надолу. Затова смятам за морално да отворя дума за тази горчилка, защото не съм американски, конгоански или друг писател, а български С българска чувствителност и чувство за отговорност, колкото и демодирано да звучи и да не се вписва в наложената ни глобализация (на български - американизация). Мисля, че мястото на писателя е на тази барикада. Обратното се нарича дезертиране, което във военно време се наказва с разстрел. Искам да кажа - не ми е безразлично какво става на моята улица, в моя град, моята държава, моята планета и ако ставащото е лошо, защо?... Защо, мама му стара... Но стига съм прехвърлял моите тревоги към вас. Конфуций е казал: “В политиката 2+2 е равно на 3 и 1 наум...” и е прав. Всъщност тези проблеми у нас се знаят от овчаря до академика... Е, и!?!...

Оказа се, че мисленето не е силната ни страна - изнасяме мозъци, внасяме силикон...