В Дамян Илиев има една голяма сила, която е и големият му недостатък - приказките. За това, че не ги мери и с думи сече оплетените житейски, бюрократични и престъпни възли като с чирпански нож, мнозина го уважават и обичат, а малцина, от силните на деня, го мразят. Това обаче не е причина да млъкне, каквито и да са последствията. Понякога го обявяват за враг, друг път го награждават, но това са подробности от пейзажа на обектите му, пръснати из България. Осем пъти е изключван от партията Защото всяка втора дума му е попръжня.
Към името Дамян Илиев може да се добави само едно определение: строител. Последният му мащабен обект са виетнамските общежития в София. Въпреки че майсторът от село Котеновци никога не е делил строежите си на малки и големи. Във Варна по време на градежа на Аспаруховия мост, на който е ръководител на бригадата, кръстосва шпаги с първия секретар на окръжния комитет на партията. Началникът назначил през главата му свой човек, който да работи на фермата.
Фермата е 460-тонна конструкция, която подрежда по моста металните греди с тежина 240 т. Винаги лостовете на тази гигантска машина са били в ръцете на Маргарита, съпругата на Дамян.
Само на нея бригадирът имал доверие. В крайна сметка станало това, което Илиев предвидил. Новакът сгрешил, машината се срутила, едно момче на 22 години загинало, градежът на моста се забавил с две години и оскъпил с 2 000 000 лева. Виновните, разбира се, се опитвали да прикрият катастрофата. Срещу всичко това обаче застанал Дамян и истината, която той искал всички да знаят. Изключили го от партията, заплашили го със смърт. Намерил спасение в Нигерия. После срещнал Христо Ковачев. По онова време големият режисьор снимал “Човек от народа”, филм, посветен на 70-годишния юбилей на Тодор Живков. С отклонените пари от лентата за Тато Ковачев заснел още един филм: “Дамян”.
Изкуството направило строителя звезда, въпреки че звезди с тесли в ръка няма дори във фантастичните филми. Иначе Аспаруховият мост край Варна е дълъг 2000 метра, истинско чудо. Най-дългият на Балканите.
Някога в село Роглец, Видинско, което е съседно на Котеновци, хората преминавали реката по греда. Едно отсечено дърво, което водата отнесла и с това достъпът им до цивилизацията бил прекъснат. С месеци хляб не получавали. Като построил моста, Дамян Илиев го определил като: най-малък като размер, но най-голям в душата му. Ломската музика гърми, докато режат лентата.
Бабите го чакат, всяка с бутилка ракия и печено пиле в ръка. Слагат ги направо на моста. Една се спъна, падна, пилето хвръкна, бутилката се търкулна, разказваше бай Дамян, а тя пропълзя до мен. Вдигнах я, целунах я и тя мен. После вдигна ръце и почна да говори с Господа. Искала да му каже, че в селото вече има мост. Тези хора ме накичиха като кръстник: пижами, ризи... и номера на чорапите ми знаеха, всичко, с насълзени очи изговори последните думи строителят. После продължава: При мен, в моята бригада “Кольо Фичето”, не можеше да дойде човек, ако останалите не го одобрят. Кой ще назначим и кой ще остане, решава колективът. Кажат ли гони този, гоня го... Аз съм най-отпред. Тръгвайте след мен, викам и повеждам.
Никога не съм имал канцелария Напред аз с теслата, а отзад раята. Наричаха моите работници орлите на Дамян. Маргарита беше орлицата. Един дойде от затвора. Никой не го иска. Чичо му полковник, и той го не ще. Бандит бил. Краде. Аз го взех, изкарах му жителство, апартамент във Варна. Научи всичко. Човек не може, но майстор стана...
Аз съм прероденият Кольо Фичето, не без гордост казваше бай Дамян. На моменти бригадата му достигала 160 души. В последните години обиколи всичките си обекти и си направи снимка на фона им. Спомни си как ток стопява скъп часовник така, както е на ръката му. На Камчия мостовете са три. При злополука се отсича пръстът му. Виси като парцал. Карат го в Провадия. Докторът иска да го шие. Пита ще издържи ли? Дай ми от твоята мастика, казва раненият. Един сяда отгоре му и започват. Оттам го пращат във Варна. Кракът инфектирал, ще го режат. С камион ЗИЛ бяга на обекта. Там се лекува със смрадлика, тетра, и други разни треви. На третия ден се качва на нисата и тръгва да търси кислород. Педала натиска с петата.
Когато му дават “Народен орден на труда - златен”, изведнъж му става много горещо. Прилошава му и излиза от залата. Поръчва си нещо студено в отсрещното барче, но има чувството, че всички са вперили поглед в него. Чак като сваля медала и го слага в джоба, се успокоява. После никога повече не го закачва.
Мен от смъртта не ме е страх. Имал съм много срещи с нея. Така преди година завърши разказа си легендарният строител Дамян Илиев. Последната му среща с оная с косата обаче се оказа фатална. Тя го отнесе. Но това, което направи тук, на земята, остава. И още много хора ще му се радват.
Щрихи към портрета
Маргарита е винаги до него
През всичките тези години редом до Дамян Илиев е съпругата му Маргарита Тодорова. Наскоро тя навърши седемдесет години. Дамян я поставя на най-отговорното място - фермата, гигантския кран, който на “Бебреш”, пътя за Ботевград, където се издига най-високият мост на Балканите, тя работи на 160 метра. 45 дни преди раждането на сина е в кабината и управлява лостовете, защото нямат с кого да я сменят. Момчето едва ли не се ражда горе. От височините тя трудно пази равновесие. За да върви, трябва да се държи за стената.
Неотдавна по повод юбилея й министърът на регионалното развитие Лиляна Павлова й пише: “Вие сте пример за силната българска жена, която с лекота съчетава домашното огнище с тежката професия на строителния работник. Като част от историческата бригада “Кольо Фичето” и съпруга на легендарния строител Дамян Илиев имате повод за гордост. Частица от вас ще бъде винаги в огромните виадукти на автомагистрала “Хемус”, “Аспарухов мост”, ТЕЦ “Марица-изток” и заводи в София, Пловдив, Стара Загора, Русе, Видин... В онези мостове на най-трудни места, които и до днес свързват хората”.
