И неизкушените вече са наясно, че под "свободни медии" те разбират единствено медиите около Иво Прокопиев и още един-два маргинални сайта от провинцията.
Вчера пуснали поредния си доклад за свободата на словото по света и класирали България на 111-о място. С две места надолу от миналата година, демек работата се сговнява още повече.
Въпреки че не ме вълнува особено, все пак ми е интересно как ги блъскат тия цифри на едро и наистина ли ни мислят за идиоти. Защо точно 111-о място, а не да речем 112-о? А на 113-о какво му е?
Имало индекси, по които определяли. Тоест едва ли не ставало дума за чиста математика и статистика. Но пък как математически да опредметиш един в крайна сметка чисто идеологически казус?
Когато се говори за свобода на словото, човек трябва да говори от първо лице, за свободата на своето собствено слово. Поне така ми се струва.
Моето слово никой не го ограничава. И в ПИК, и при участията ми в разни телевизии говоря и пиша, каквото мисля и каквото си поискам. Нямам цензура, опитвам се и да не си налагам автоцензура.
Никой "отгоре" или "отдолу" не ми звъни да ми вменява тезите си, да ме сплашва, да се опитва да ме купи, да ме изкушава. И това не е геройство, а дежурно състояние на трудовата ми дейност от години.
Мога да хваля Борисов, мога и да го критикувам. Мога да ругая президента, мога и да му отправя комплимент, задето скочи срещу Истанбулската конвенция, да речем.
Когато гледам телевизия и чета сайтове, имам чувството, че и с другите коментатори е така. Никой не се притеснява да говори срещу властта, или срещу олигархията, или срещу главния прокурор и шефовете на МВР, или срещу данъчните, съдиите, мутрите...Едни плюят Пеевски, други - Прокопиев, общо взето, няма теми-табу. Плямпа се на воля, разпасано, с обиди и квалификации, не просто свобода, ами слободия някаква...
Ето защо въпросното 111-о място за мен е пълна йезуитщина.
Виж, при другаря Костов в края на 90-те беше друга история. Тогава не можеше да гъкнеш. Главните редактори обядваха с него всяка седмица и си водеха бележки какво може да се пуска и какво не. Имаше само една телевизия - държавната, а там управляваха сините комисари тип Лили Попова. Политагитаторът Явор Дачков (който във времето се пребоядиса още пет-шест пъти) громеше с комсомолски плам всеки, дръзнал да изклинчи от правата линия.
Тогава да си бяха измервали индексите "Нахалници без граници", щяха да се видят в чудо.
Смешното е, че именно "децата на лейтенант Шмид", издънките на костовизма, маскирани като либерална десница, днес водят най-яростната битка за свобода на словото и захранват Брюксел и НПО-тата с доноси срещу липсата на медиен плурализъм в България.
