Недялко Йорданов с премиера в Народния театър на 27 септември: Пиесата „Каквото, такова” е метафора за едно поколение, което си отива    

Недялко Йорданов се завръща на театралната сцена с най-новата си пиеса „Каквото, такова”, на която е и режисьор. Премиерата на спектакъла е на 27 септември в Камерната зала на Народния театър.

Бляскав актьорски екип ще играе под режисурата на Йорданов – на сцената ще видим легенди като Емилия Радева, Жоржета Чакърова, Пламена Гетова, Иван Налбантов, Янина Кашева, Рут Рафаилова, Любомир Младенов, Богдан Глишев, Сава Пиперов, както и младите актьори от Народния Ева Тепавичарова и Христо Терзиев.

Недялко Йорданов е и автор на музикалното оформление, апесента е композирана от Хайгашод Агасян.

В „Каквото, такова” един клас се събира по традиция години наред заедно със своята учителка, вече 90-годишна.  Изминалото житейско време е отнело младостта от героите, променило е съдбите им, но е и съхранило тяхната малка, уникална и бодра по дух общност, затова и да бъдат заедно веднъж в годината, за тях е важно, незаменимо преживяване. Свързва ги всеотдайното постоянство да са заедно в различията си. Избликват неочаквани спомени, избухват стаени конфликти... Какво ще се случи на последната среща, на която присъстват само осем от някогашните ученици? 

„Каквото, такова” е втора театрална премиера на големия поет и драматург само за няколко месеца. През май Недялко Йорданов постави „Две жени, без да се брои мъжът” – нова версия на прочутата му пиеса „Волни птички божии”. Сериозната и шеговита трагикомедия за сблъсъка на две жени в класическите роли на съпруга и любовница се играе при голям успех.
 

 - Г-н Йорданов, не сте писали нова пиеса повече от 10 години, страдахте ли за театъра?

- Не бих казал, че съм страдал. През това време театрите в страната и чужбина продължаваха да играят моите пиеси. Продължавах да излизам на сцената с моите рецитали. Бях си поставил за цел да напиша своите мемоари – оказаха се 4 тома. Направих над 15 документални филма в телевизия СКАТ. Издадох няколко стихосбирки. Изобщо имах много занимания, а така или иначе, моят театър „Възраждане“ беше закрит по времето на Иван Костов, така че директната ми връзка с театъра беше прекъсната. Бях написал вече 28 пиеси (за възрастни и деца) и мислех, че това е предостатъчно.

- Как се появи идеята за „Каквото, такова” , в какъв момент от живота си я писахте?

- През последните две години претърпях четири операции – такова нещо не ми се беше случвало. И се замислих за преходността и краткостта на човешкия живот. И си казах, не остана време вече – трябва да напиша още една пиеса. Вероятно последната.

- Какво се крие зад заглавието „Каквото, такова” – примирение или някакво очакване?

- По-скоро философия... Когато човек започне да разговаря със своите мъртви, сякаш чува какво му казват те. Радвай се на живота, докато го имаш, и не се оплаквай. Приемай го с всичките му радости и болки.

- Бихте ли открехнали малко завесата към сюжета и героите?

- Отдавна нося в себе си сюжета на тази пиеса. Това е моят ХI „a“ клас от Трето средно смесено училище „Кирил и Методий“ - Бургас, който е завършил гимназия през 1957 г. От тогава до сега ние се събираме всяка година заедно на една и съща дата. С нас е и нашата класна, която е вече 96-годишна. А ние сме на 80. Последния път се видяхме пооредели, доста от нас с бастунчета, включително и аз самият. Стана ми някак мило и тъжно – дали и колко ще бъдем след три години например.

- Да очакваме ли и в това ваше представление от сцената да ни връхлети целият спектър от човешки чувства?

- Пиесата е на пръв поглед почти документална. Ежедневието ни такова, каквото е. Но мисля, че в нея има една скрита метафоричност, ненатрапчива, но важна. Животът на едно поколение, което си отива – свидетел на всички превратности на времето.

- Скорошния ви спектакъл в театър „Сълза и смях“  – „Две жени, без да се брои мъжът”, определихте като фарс-мюзикъл.  Какъв жанр ще поднесете на публиката сега?

- Няма определен жанр... Не е нито комедия, нито трагедия, макар че зрителят може и да се насмее до насита, и да си поплаче. Част от живия живот.

- В „Каквото, такова” участват актьори легенди със славна биография, как ги избирахте, правихте ли кастинг?

- Не бих обидил тези  актьори с кастинг. Каних ги всеки поотделно. С петима от тях съм работил през годините. Всички приеха с радост. Имаше двама, които нямаха възможност да участват. А Валя Гиндева почина малко след  първия прочит. Бях я разпределил в ролята на нейна съименница Виолета.

- Някои от тези големи актьори вече не са на сцената и живеят със „своето старо сегашно”. По време на репетициите имахте ли чувството, че за тях това е повече от представление, че е като подарък от съдбата?

- Това са наистина много талантливи актьори, със съвременно мислене, вече легенди със своите роли в театъра. Бих изброил имената им: Емилия Радева, Иван Налбантов, Жоржета Чакърова, Рут Рафаилова, Любомир Младенов, Пламена Гетова, Богдан Глишев, Сава Пиперов, Янина Кашева... Заедно с тях играят и младите артисти от Народния театър Ева Тепавичарова и Христо Терзиев. Сценограф е Чайка Петрушева, с която сме правили над 10 пиеси в Бургас и София.

- В стихотворението „Пиесата” казвате, че сте се чувствали  като бог, докато създавате своите герои, съизмерим ли е творческият акт с този на Създателя?

- Може би има нещо сходно... Все пак аз съм създал тези герои, аз съм им вдъхнал живот. Но после идва намесата на актьорите – повторното им раждане.

- От близо две години всяка сутрин пишете по едно ново стихотворение и го публикувате във „Фейсбук“. Откъде черпите тази творческа енергия?

- И аз се чудя на себе си... Не ги възприемам като стихотворения, а като споделяне с моите хиляди приятели във „Фейсбук“, които всяка сутрин очакват да прочетат нещо от мен.

- Ад или рай е писането?

- Шантав въпрос, но ще ви отговоря... Пиша, когато ми е тежко и тъжно, но това не означава, че стихотворението е такова. Напиша ли го, ми олеква. Така че фигуративно казано излизаш от „ада“ и влизаш в “рая“.  

 
ПИЕСАТА
 
 
Ето те вече... Готова... Написана...
Миличка моя... Ти също си слисана...
Как тъй успях... След такова прекъсване...
Тъпо и дълго... Банално до втръсване...
 
 
Десет години... А пишех ли пишех...
Сцената! Въздухът!... Дишах ли дишах
вкусната прах... И декорът... Костюмите...
Мои – артистите... Мои и думите...
 
Минало щастие... Пълно... Без граници!
Ето те... Има те... Петдесет страници...
Още в компютъра... Осем герои...
Всичките живи... Всичките мои....
 
Бог бях, настина... И ги създавах...
И ги командвах или съзерцавах...
Пусках ги даже малко на воля...
Или играех тяхната роля.
 
Всичките те са от дните предишни...
Стари... И колкото мене годишни...
Плачат за нищо... И се кикотят...
Пенсионери... Но все пак работят.
 
Все пак живеят... Бих казал - безстрашно.
Само със своето старо сегашно...
Мисли за края?... Строга забрана!
Мойта надежда.... И мойта охрана!
 
Те ще ме пазят от днеска нататък...
Всъщност и срокът съвсем не е кратък...
Само в началото е тази зима...
И следователно временце има.
 
Имам идея... Имам идея...
И се надявам все пак да успея!
Зная мечтата им... Несподелената...
Тръгвайте, милички... Право на сцената!
 
14 декември 2018 г.