Нешка Робева: Радев да се пази от предателства! БСП ще се отърси от негодниците, които я бяха яхнали    

Голямата Нешка Робева на 26 май празнува 80-и юбилей. Желязната лейди на художествената ни гимнастика, за която казваха „Нешка няма грешка“, стои зад триумфите на „златните ни момичета“, които обираха медалите и покоряваха сърцата на милиони.

Легендарната треньорка от години се е оттеглила от шумотевицата на столицата и живее в уединение във вилата си в село Трудовец. „Тук животът се усеща в пълната му сила и красота“, казва тя днес.

Въпреки това Робева не спира да се вълнува от случващото се в държавата и често публикува остри коментари в социалните си мрежи, които събират хиляди харесвания.

Нешка Робева сподели пред „Ретро“ кои са били най-тежките ѝ битки, с кои илюзии се е разделила, какви са били последните думи на Ванга към нея, както и какви са очакванията ѝ от правителството на Румен Радев.

– Г-жо Робева, как ще отпразнувате 80-ия си рожден ден?

– Нямам представа. КХГ„Левски“ прави международен турнир, на който ще дойдат много приятели, стари колеги, ще искат да се видим. Семейството ми също ще иска да бъдем заедно. Обикновено се събираме или на Трудовец, или в София. Осемдесет години са си сериозна възраст и аз лично я харесвам. Това е дар. Дано не съм много скапана, за да вдигнем на вечеря наздравица. Ще се съберем три поколения. Обичам семейството си, още повече че с брат ми сме през година, а със съпругата му сме връстнички…

– Как сте със здравето?

– Не се оплаквам.

– Тежи ли мъдростта на тази достолепна възраст? С какви илюзиите се разделихте и кое е най-важното, което научихте?

– Библейският мъдрец Еклесиаст казва: „Трупаш мъдрост, трупаш тъга“. По принцип съм емоционален човек, така че при мен – илюзии да искаш… Нямам вече илюзии – не. Но вяра имам. Научих уж много неща, но се оказва в даден момент, че и това е било илюзия. Не искам да си присвоявам думите на Сократ, но наистина знам, че нищо или че много малко знам.

– Сега, от дистанцията на времето, за какво съжалявате?

– Че с поведението си съм наранявала близки хора… Младостта е самонадеяна, понякога доста егоистична…

– Кои бяха най-тежките ви битки?

– При мен битки да искате. Много пъти съм водила с цялата си убеденост и енергия абсолютно безсмислени битки. Губила съм, но не съм се отказвала. Идва време, в което искаме или не – правим равносметка. Дори да се съпротивляваме, тя се натрапва. Не е приятно. Дори никак не е приятно. Отдавна спрях с битките, но не и с това да изказвам публично собственото си мнение. Правя го не защото си въобразявам, че е много важно – не! Правя го, защото не искам да приема удобното мълчание, нито комфорта, който то носи.

– А кой бе най-емоционалният момент в кариерата ви, кога бяхте най-щастлива?

– Не мога да отговоря, може би защото са били само моменти. Помня зверската умора след всеки успех и вечния въпрос – оттук нататък накъде?

– В спортната си кариера постигнахте всичко, че и повече! Каква е равносметката за личния ви живот?

– Не сте права, съвсем не съм постигнала всичко. Не измервам успеха само с медали. През залата минаха много и талантливи деца, не успях да изявя всички. Често не успявах да ги защитя. Не успях да наложа нещото, което винаги съм мислила, че трябва да е водещо в спорта – справедливостта.

Може би по-правилно е да кажа, че не успях да я достигна. Впрочем това бе една от вечните ми и тежки битки. Невинаги успешни.

Личният ми живот? Не обичам да споделям, особено публично, нещата от личния ми живот. Той затова е личен.

– Кои хора бяха вдъхновение за вас през годините?

– Много са. Не бих могла да изброя всички. И от спорта, и от изкуството, и от науката – българи и чужденци. Обичам да чета, обичам танца, музиката, изобразителното изкуство, театъра – това са най-дълбоките извори на вдъхновение. Но в действителност кой може да каже откъде идва вдъхновението?

– Бяхте много близка с Ванга, кои бяха последните ѝ думи към вас?

– „Милите ми приятели, на кого ви оставям?“. Те не бяха само за мен.

– А какво би казала тя днес?

– Тя страдаше. Още тогава страдаше, защото ѝ бе дадено да вижда в бъдещето. Какво би казала днес? Може би: „Бедната ми България, какво направиха и какво правят с теб…“.

– Кое ви натъжава най-много?

– България е тъжна. Времената са тежки. Войни, убийства, разрушения… Хората – озлобени. Озверели, опростачени… Алчни… Безсърдечни. Най-тъжно е за децата…

– Прошка за какво трябва да поискат от народа си политиците от последните десетилетия?

– Една голяма част от тях са престъпници и всичко, което изброих по-горе. Народът няма да им прости. Рано или късно те ще бъдат съдени и за никаква прошка не може да се говори. За каква прошка може да става дума? Да съсипеш една държава, да ограбиш народа си, да го озлобиш и насъскаш до степен на самоунищожение. Нищо няма да им бъде простено. А и те самите (политиците), ако можеха да се издигнат дотам, че да осъзнаят престъпленията си и да поискат прошка, не биха докарали държавата до
това дередже.

– Гласувахте ли на последните избори и за какво? Май пак търсим Спасителя?

– Гласувах. Не търся спасителя и не гласувах за спасител. Гласувах за БСП. Гласувах за партията, която носи най-голяма вина за всичко, в което след промените се превърна България. Надявам се Румен Радев да успее. По някакъв начин му вярвам… Исках в парламента до него да застане Крум Зарков. Той е млад, пое партията в най-тежките за нея времена, притежава енергия и вяра, че може да я възроди. Не говоря за лява, съвременна, модерна… Говоря, че народът – работещият беден народ, има нужда от партия, която да разбира положението и да защитава интересите му. Мисля, че БСП, излизайки от властта, ще се отърси от негодниците, които я бяха яхнали, и ще се върне към корените си.

– Като човек с голям опит – и житейски, и обществен, имате ли надежда, че новият премиер Радев и правителството ще могат да се справят с тежките кризи в държавата?

– Не зная дали ще се справят, но виждам, че се опитват. Румен Радев не е захранван със сребърна лъжичка. Дотук поведението му е на човек, който малко говори, не споделя, но има стратегия. Това е в кръвта му. Ситуацията е много тежка, сигурна съм, че ще има и предателства, и нежелание, и неразбиране… Ако генерал Радев иска да успее, може да разчита само на една подкрепа – народа! Трудна задача. Трудно е да се спечели и още по-трудно да се задържи доверието на народ, който е докаран до ръба на пропастта. И като обедняване, и като оглупяване.

Колко години, че и сега, народът гласува и избира все едни и същи мошеници. Впрочем не се наемам да пророкувам. Искам да успее, но само Бог знае какво ни е отредено за в бъдеще.

– Кое е най-належащото, с което трябва да се заемат?

– Най-належащо е, разбира се (грубо казано), да се осигури хлябът. На второ място, както и да звучи, да се потърси отговорност за извършените престъпления от страна на управляващи политици, без срок на давност, за да се вдъхне вяра и кураж на народа, които ще му бъдат необходими за преодоляването на задаващите се още по-тежки кризи. Да се съживи и подпомага българското производство. Да се спре езикът на омразата (но не по европейските стандарти). Много неща трябва да се направят, много от тях са непопулярни, но аз вярвам, че ако хората се убедят, че има справедливост, ще могат да издържат…

– От години живеете предимно във вилата си в село Трудовец, защо решихте да се заселите тук?

– Крайно време беше да се отделя от шумотевицата на големия град. Тук намерих това, което ми бе най-необходимо – усамотението. Красотата на природата. Работата в градината, общуването с един друг вид живот. Защото тук животът се усеща в пълната му сила и красота.

– Как се справят с бита пенсионерите там, какви са впечатленията ви?

– Живея доста отделена и не познавам много хора – пенсионери от селото, но наблюдавайки галопиращите цени и като знам какви са пенсиите в по-голямата си част, можем (не само аз) да се досетим как живеят.
Впрочем все пак на село почти всички имат парче земя или двор, така че тук пенсионери в пълния смисъл на думата няма. Възрастните не спират да работят, с което помагат и на децата си в градовете. Аз се уча как да отглеждам зеленчуци, плодове, лозе. Не съм от най-възприемчивите предвид възрастта, но земята е щедра. Българската земя е благословена. Тя е петимна да бъде обгрижвана, работена… И е благодарна.

– Какво сте засадили в градината си и каква реколта очаквате?

– Имам много овощни дръвчета – три години по различни причини нямаше плодове. Тази година има (освен кайсиите – попари ги сланата). Научих се как да орязвам овошките. Белосах ги, макар и със закъснение, повече за красота. Сега ми предстои да засадя домати, чушки, краставици и каквото още ми дадат. Приятели ми дават разсад и никак не върви да не го засадя. Пък каквото излезе.

– В каква компания прекарвате времето си там?

– О, тук семейството е особено – деветчленно. Осем четириноги и едно двуного – аз. Понеже прехождам от едната градина в другата, те ме следват неотлъчно. Непрекъснато се разправям с тях, особено със съседската алабайка – Дуда, освен че е огромна, е и много любвеобилна. Мисля, че някой ден ще ме събори. Интересно е. Вярвайте, много е интересен животът в компанията на толкова животинки.

– Внучката и дъщеря ви са най-близките ви хора, гостуват ли ви често?

– Не. Дъщеря ми работи, а на внучката ѝ е още рано, за да усети красотата на живота сред природата.

– Внучката ви Рада с какво се занимава, избрала ли си е кариера?

– С какво ли не. Свиреше, стреляше, сега тренира бокс и нещо като побой, май се казва моай-тай (сигурно греша). Спечели един мач в Тайланд. Беше много горда и поиска да ми го покаже. Леле, Боже, аз,
колкото и да съм сдържана, при всеки ритник крещях. Освен че се налагат с юмруци, ами се и ритат…

– На какво искате да я научите?

– Само на две-три неща. Първо, да бъде себе си. Второ, да не се притеснява от това, да го показва и трето (но най-важното) на почтеност. Бих искала на още много неща, но знам, че няма да приеме… И това не е малко, особено третото.