Днес Мария Стефанова е пенсионерка, но дълги години е работила като медицинска сестра в ортопедичното отделение на болницата в Стара Загора.
В Града на липите тя е известна с три основни неща – спасила е от обезобразяване лицето на някогашния външен министър Петър Младенов, прострелян по време на лов, една от най-верните приятелки е на Стою Неделчев – Чочоолу и e влюбена до безумие в Стефан Продев, с когото е поддържала само телефонна връзка.
Поводът за днешния ни разговор е възмущението, което е предизвикал у нея един разговор за народната певица Стефка Съботинова, която прочу България с песента си „Притури се планината”.
Мария, какво се говори за Стефка Съботинова? Нали знаеш - за мъртвите или нищо, или хубаво?
- Знам, разбира се. И затова ви казвам, че ме възмути един разговор, на който присъствах и стана разговор за певицата. Присъстващите бяха интелектуалци. Единият от тях, приятел на певицата, разказа как разговаряли със Стефка Съботинова за риболов и когато я попитал коя е най-голямата риба, която е хващала, тя му отговорила, че това е генерал Патев.
Доколкото знам, това е единият от съпрузите й?
- Точно така. Мълвата носи, че тя го е обрала до шушка. Продала му вилата, взела му апартамента, но трябва ли точно това да се говори за певицата, а не за песните, с които е прочула България. Иначе и аз съм се срещала със Стефка Съботинова. Тогава ми направи впечатление, че тя на всеки от пръстите си имаше златен пръстен, беше окичена със злато. Каквото и да е правила, това са си техни семейни работи и никой не бива да се меси там… Още повече да ги разпространява.
Мария, ще използвам повода, за да те попитам защо не стана актриса, след като си участвала във филма „Хроника на чувствата”?
- Знаеш ли защо? Докато снимахме филма, падна един от прожекторите и ме удари лошо в главата. Оттогава ходя като цапната…в главата. Шегувам се, разбира се…
Казваш, че сте били добри познати с Радой Ралин и Стефан Продев, в дома ти, на личната ти пишеща машинка са си писали „манифестите” Константин Тренчев и Николай Босия, как така?
- Ей така, аз не съм коя да е, познавам се с много хора, а тези двамата наистина съм ги приютявала, хранила и поила, докато бяха само голи и гладни дисиденти.
Сега ти си голата и гладната, доколкото знам, тези хора не ти ли помогнаха? Имам предвид Константин Тренчев, той е по-заможен от Босия?
- Те не само че ме забравиха, те се правят, че не ме познават…
Каква беше връзката ти с Радой Ралин и Стефан Продев?
- С Радой Ралин се познаваме лично, ходила съм му на гости. Помня, че това се случи в деня, когато се връщах от поклонение на гроба на Людмила Живкова, която страшно много уважавам. Споменът ми за Радой Ралин е за един открит, слънчев човек, който ме очарова още в първите минути на общуването. Подари ми книга с автограф, но споменът за тази среща ще ме топли, докато съм жива. Със Стефан Продев така и не можахме да се срещнем. Първия път му се обадих да коментирам негова публикация, която страшно ме впечатли, и така се започна. После имахме толкова много разговори по подобни поводи, че им изгубих бройката…
И един последен въпрос - как живееш сега като една от огромната родна пенсионерска армия?
- Като всички други. Гладувам, не мога да си плащам тока, нямам пари за лекарства. И по този повод ще ти разкажа един мой спомен от онова време, който е свързан с прословутата Цола Драгойчева. Бях много палаво дете и никога не боледувах. Здравният ми картон в училището беше чист, а в края на учебната година изпращаха на оздравителен лагер децата, които бяха боледували през годината. И понеже имах огромното желание да попадна в такъв лагер, казах на моите родители, че през зимата ще се съблека гола на студа, ще се разболея и ще отида с децата. Майка ми се изплаши и накара баща ми да ми вземе карта за лагера в Етрополе. Не знам по какъв повод, но там всеки ден идваше и Цола Драгойчева. Като ме видя колко съм слабичка, се разпореди да остана повече в лагера, за да мога да кача няколко кила отгоре. Оставиха ме да правя каквото си искам. Спях до обяд, а след това идваше красивата, енергична Цола Драгойчева и ми носеше обяд, който беше сготвила за мене. Явно тогава съм мислела, че подобни грижи трябва да се заплащат, защото й казах, че като свърши лагерът, баща ми ще й заплати за грижите. А тя ми отговори: „Тук не се плаща, моето дете, това е грижа на държавата…” Днес сърцето ме боли, когато виждам да събират пари за болни дечица. Питам се къде е същата тази държава, къде са хората като Цола Драгойчева?...
Тодорка НИКОЛОВА
