Бай Петър вае барок от миналия век

“Гоблени”, пише на малката работилничка, свита на пазара “Иван Вазов” в столицата. Вратата винаги е широко отворена, а вътре неминуемо ще ви посрещне дребен възрастен мъж с широка усмивка и благ глас. Бай Петър прави рамки за гоблени и картини. Щом пристъпиш в неговата светая светих, веднага разбираш, че е отдал целия си живот на този занаят
 
Питам го не е ли време да си почива, а той ми отговаря, че няма избор: Пенсионирал се, а марките за трудовия му стаж някъде изчезнали. Четири години от войниклъка дето служил, също се изпарили и така останал на малки пари. Затова сега на тези години се налага да работи. Основният му проблем са формалностите, с които трябва да се занимава, за да има право да работи на пазара. Всеки три месеца участва в конкурс, а таксата за участие е 25 лева.

“То чиновника е особен човек, да му стоиш на колене. Не мога аз така, а и редно ли е?”, чуди се майсторът.
 
Не съм бил цял живот ни с чорбаджиите, ни със сиромасите. Вадил съм си лебеца по честен път.
Винаги съм гледал да съм стриктен, за да не ми намират мана. Щото падне ли му на човек реномето, ексик му работата”
Закачих занаята през 1936 г. в Кюстендил. Там чиракувах 2 години на майстор, разказва 94-годишният Петър Ачов
Мъчни времена бяха, тогава се работеше ангария, знаеш ли какво е? Шиех гайтани за закопчаване на антерии. Платът се казваше аладжа, кафяв плат на много ситни черни шарчици в райе. Чорбаджията се отнесе тогава зле към моя чираклък, не искаше да ме учи на занаят, а да му слугувам. Сутрин ставах в 5,30, отивах в работилницата, изчиствам всичко, паля печката, премитам, мия и оставям отворена вратата на дюкяна, та да видят хората, че сме започнали работа. Тогава идваха майсторите и калфите. Щом дойдеха те, чорбаджията ме натирваше да обслужвам семейството му. Ходех да им нося всяка сутрин с две кофи вода от кюстендилската баня, да перат жена му и дъщерите му. Пък те кофите тежки, а аз нали съм дребничък, едва пресичах града да ги довлека... Разказът на дядо Петър звучи като роман на Вазов.
- След войната дойдох в София. Тогава нямаше транспорт, та пътувах с един камион. Стовари ме на площад “Македония”, там точеха бензин за коли. Тогава на ул. “Солун” беше пълно с магазини и занаятчийски работилници. Имаше юрганджийници, правеха дюшеци, шивашки ателиета, художнически ателиета, фотостудия, работилници за изработка на обувки, шапкарници и мн. др. Бяха ми казали да отида на “Солун” 9. Чорбаджиите бяха “Братя Лазарови”, имаха там три магазина, гледам и се мая - на витрините изложени пухени юргани, ушити с най-фина коприна, смаях се. Викам си как ще ги пипна аз тези платове и тези нежни игли, не се осмелих. Отидох по-надолу при железарите, поправяха велосипеди. То по онова време не е като сега. Да имаш велосипед беше мечта, аз нямах, затова реших, ще ида там да чиракувам. Така поне ще мога да ги докосвам. Да, ама  майстора ме пита какво съм завършил, пък аз бях учил само до 3-ти клас (днешен седми). Като разбра, че не съм образован, ме отпрати.
Имах тогава един приятел, той ме препоръча на Лазарови. Оказа се, че един от техните майстори е от моя край и е чиракувал при моя чорбаджия. Взеха ме, научиха ме.
После дойде войната, трябваше да служа.
По това време
 
от Европа навлезе барокът. Хората държаха много на естетиката и даваха пари за красиви мебели, картини, гоблени.
 
За изработка на рамки плащаха повече. На ул. “Ангел Кънчев” имаше такива работилници, големи майстори тогава работеха, не е като сега с готови профили. Всичко беше ръчна изработка и се искаше усет. Започнах работа пак като чирак. Отначало само бърках съставките за орнаментите, после само ги лепях, а най-сетне започнах и сам да ги изработвам. Отливките се правеха в калъпче от орехово дърво, после се залепваха на рамката, много беше важно да е грундирана. Най-накрая нанасяхме
златната боя, поръчвахме я от Италия, беше много скъпа.
 
Има си този занаят тънкости, дето се вика, трябва да си малко художник.
Много се работеше, преди да сядат частния сектор след 9 септември 1944 г. 
По това време някъде се ожених. Покани ме един приятел, работеше като обущар, да хода в неговото село Сухиндол, Великотърновско. Там беше богат край, та за Трифон Зарезан колеха прасетата. Не беше като в шоплука по Коледа.
Заведе ме той там, излизаме вечерта да се разхождаме по движението. Запозна ме с братовчедка си. Вечерта бяхме вече на празненството. Събрахме се четири моми и двама ергени.
На следващия ден беше Трифон Зарезан. Всички се събрахме в една къща на софра. Тогава на село нравите бяха по-свободни, отколкото в града.
Възрастните се събраха в една стая, а младите в съседната.
Имаше грамофон от тези с голямата фуния, дето се навиват с чекрък.
 
То тогава да танцуваш с момиче един до един беше сякаш си на седмото небе

Тъдява нямаше таквиз работи. Явно се бяха разбрали да ме окошарят. Тази братовчедка все ме канеше да танцува с мен. Празника вървеше. Тъй минаха празненствата.

Прибрах се в София. Тук правеха на Лагера орга - забави за слугинчетата и чираците, дето работеха по богаташките къщи.
 
По улиците имаше бъчонки с вино, към всяко буре беше закачено по едно канче с въженце. Ходиш по движението и пиеш. След седмица получих писмо от братовчедката. Канеше ме на гости. Така отидох аз до Сухиндол няколко пъти. Накрая ме сватосаха.
Заведоха ме в къщата на момата. Влизам от вратата, а таткото на  приятеля ми казва на майка й: “Райно, туй момче харесва дъщеря ти, ще му я дадеш ли за жена.” Събраха се на семеен съвет и започнаха да ме разпитват - имаш ли брат, сестра, майка, баща, какво работят, къде живеят, такива ми ти следствени работи - направо разпит. Казаха, че ще помислят дали да си дават щерката. После изпратиха писмо, ако не съм се отказал, да ида отново в Сухиндол.
Прежмах един ден и айде при чорбаджията, казах му, че ще се женя, а той ми отпусна пари. Добър човек беше и му вървеше бизнеса. Тогава по 12-13 души - пчела работеха за един чорбаджия. Така се взех с жената и двама сина имаме.
Ама тя е на легло болна, та ми се налага на тези години да работя за храна, за лекарства, че пенсийките за нищо не стигат.
Най-лошото е, че много обедняха хората. Гледам ги женички шили гоблени, пък нямат пари да си направят рамка. Та работата никаква я няма. Тия политици да не викат по чуждите хора, че те са продажните търговци.