Животните и те тичаха насам-натам, чуваше се силният им вой, а птиците летяха високо нагоре и падаха надолу, полетът им изглеждаше необикновен. Спомням си, че беше през лятото. Мама ни изведе навън, на двора, пред малката ни къщичка. Тя държеше малкия ми брат в ръцете си, а аз се бях хванал за полата й. Не знаех какво се случва, не разбирах какво става, но не изпитвах страх, защото не бях чувал нищо за тези земни катаклизми.
След това земетресение изминаха 35 г. и то се повтори с още по-страшна сила и мощ през март 1977 година в 21.24 часа с магнитуд 7,4 по Рихтер. Връхлетя ни с невиждана ярост и унищожителна сила, с тази разлика, че при първото нямаше жертви, а се бяха срутили само комини на къщите, защото по него време нямаше високи сгради, затова и щетите бяха малко. Никога не ще забравя датата 4 март 1977 г. - тъжна дата, когато останаха почернени 121 семейства
и бяха разрушени големи сгради и къщи. Малко бяха семействата, които да не са пострадали от този ад. И двете земетресения се случиха вечер, почти по едно и също време и с еднаква сила, но при второто ужасът и уплахата бяха огромни. Дърветата опираха в земята, а тя се гънеше като морски вълни. Ужасът, който преживяхме в тази мартенска вечер, трая само 77 секунди, 77 секунди на паника и страх. За това кратко време през главите ни минаха от лоши по-лоши мисли, а след това настана тишина, като че всичко е мъртво. Мислех, че идва краят на света. Една непрогледна тъмнина се стелеше над целия град. Аз и семейството ми седяхме прегърнати плътно един в друг на двора. Жена ми и детето трепереха. Започнах да се съвземам и тихо промълвих: “Спокойно, ужасът премина”, но земята още се тресеше, макар и с по-малка сила. Кучето, което се бе свило до нас, леко се размърда. Набрах сили и станах, огледах се наоколо, в непрогледната тъмнина нищо не се виждаше, даже и свещичка нямаше запалена. Извиках и съседът ми се обади, попитах го как е при тях.
- Както и при вас - отговори ми той.
След час почти всички започнахме бавно да се съвземаме и със съседа се запътихме към площад “Велешана”. От там, още по време на труса, се чу силен грохот и въпреки тъмнината се виждаше голям облак, а въздухът миришеше на пепел. Вървейки по улицата, се виждаха нападали стълбове, а дебелите електрически проводници се стелеха навсякъде по цялото платно. Стигайки на площада, пред нас се откри ужасяваща гледка.
Големия осеметажен блок, който бе младежко общежитие на Химкомбинат “Свилоза”, го нямаше
На неговото място имаше една огромна могила от тухли и бетон, от красивата сграда нямаше следа. Под развалините се чуваха стонове и викове за помощ. Заварихме пет-шест човека, дошли преди нас, които ровеха с голи ръце в руините, но големите бетонни отломки не помръдваха. Някой донесе кирка и лопата, незнайно откъде се появи голям чук, с който, сменяйки се, удряхме по твърдия бетон. Така продължихме няколко часа. От развалините успяхме да измъкнем няколко младежи. Пристигна линейка и една голяма група военни. Прибрахме се, когато започваше да се зазорява. Семействата ни чакаха в нашия двор, увити с одеяла.
Сутринта дойде с дъжд, сякаш и времето плачеше за тази наша трагедия. Мрачният ден започваше. Въпреки страха си влязох вкъщи. Пораженията не бяха малко. Гардеробът в спалнята бе легнал на земята, в кухнята големият шкаф бе откачен от стената. Чинии, чаши, тенджери бяха разпилени и счупени, цялата къща беше в безпорядък. Към обяд със съседа ми решихме да се разходим из града. Пред сградата на съвета се бяха събрали доста хора - уплашени като нас. Тогава разбрахме, че се е сринал високият жилищен блок срещу поделението и военните
веднага се притекли на помощ с хора и техника, но жертвите били многоДругата голяма сграда, срината до основи, бе административен център до жп гарата. Ако този ужас бе през деня, в работно време, вероятно жертвите щяха да са повече. Пострада и сградата на Търговската гимназия. Почти цялото източно крило бе сринато, високият купол, издигащ се над училището, беше повален на земята. Същата бе участта и на символа на гимназията - красиво изработената фигура на Меркурий. Не бяха малко и пораженията по сградата на църквата “Света троица”, съградена от великия майстор уста Колю Фичето. Северният ъгъл, откъм площада, бе разрушен, предната фасада напукана, а двете въртящи се колони почти липсваха. Куполите с големите кръстове бяха паднали на земята, а след няколко дена рухна и голямата тридесет - четиридесетметрова камбанария.
Градът потъна в траур
По улиците хората се движеха с наведени глави, а от лицата им не бе изчезнал преживеният страх и ужас. Тягостното усещане се чувстваше навсякъде в нашия дунавски град Свищов. Питам се: защо природата ни наказа толкова жестоко.
Когато преживях този ад, бях на 43 години, днес съм на 82. Стоя замислен и правя сметка за интервала между двете земетресения - това през 1942 и през 1977 година. Някъде около 35 години. Питам се кога ли ще ни споходи следващото, защото ни подминава с няколко години. Дано изляза лош пророк и това да не се случи.
Скъпи сънародници и съграждани от Свищов, нека на този паметен ден помълчим и сведем глави, поне минутка, за тия невинно загинали от сполетялото ни най-голямо природно бедствие.
Поклон, голям поклон пред светлата им памет!
Капитан Константин Динков (Льони), Свищов
Все още няма коментари