Прави десетки запомнящи се роли в театъра и киното: Султана в “Иконостасът”, Юрталанката в “Снаха”, Марьола в “Татул”, Екатерина Каравелова в “Дело 205/1913 П. К. Яворов”, Невена в “Дом за нашите деца”, Фани Хорн в постановката “Осъдени души”. Званието й “Народен артист” отпадна по “демократични” причини, признават само ордена й “Стара планина” - I степен, но в сърцата на публиката Емилия Радева завинаги ще остане народна артистка и сред авангарда на българските артисти с принос за културата ни.
- Г-жо Радева, вие, както разбирам, продължавате да работите...- Това ме крепи. За да има стимул за живот, човек трябва да има ангажименти. Миналата година по инициатива на Съюза на артистите се създаде един клуб “Посребрени коси” и колеги направихме един сборен спектакъл, който играхме 5-6 пъти на сцената на Народния театър. Режисьорът Никола Петков покани поименно към 15 актьори.
Самият спектакъл се казва “А помните ли”,
трае 2 часа и е изграден от монолози на всеки един от участниците и накрая имаме общо едно действие от “Женитба” на Гогол. От декември го играем в “Студио 5” на НДК. Вече направихме 2 представления. Участват Гинка Станчева, Жоржета Чакърова, Иван Несторов и др. Създадохме си и традицията всеки месец на 22-ро число да се събираме в сградата на съюза и да си правим срещи с писатели, с драматурзи, изобщо - да се виждаме и да общуваме. Тези неща поддържат един живец в актьора. А и във всеки човек...
- Много актьори и певци си отидоха от този свят с обидата от унизително ниските пенсии...
- Аз лично не обичам да се оплаквам. Недопустимо е и не приемам да се използват медиите, за да се оплакваш. Особено когато чуеш да хленчат твои примери - личности с принос в културния ни живот, някак те заболява отвътре заради унижението. Та това е под достойнството на човека и тези, които го принуждават да се унижи по този начин, го унижават два пъти!... Нас ни разделиха и по тоя начин - кой каква пенсия взима. Така беше и със званията. Когато ни ги взеха, аз се почувствах като бутилка без етикет и без съдържание. Защото те го направиха по такъв начин, че да ти уронят самочувствието, да се почувстваш, сякаш незаслужено си получил званието “Народен артист”! Не че нямаше такива, на които им връчиха звания за политически “заслуги”, но стана така, че както казва народът, “покрай сухото изгоря и мокрото”!
- Не ви ли е мъчно за тези, които сега учат в НАТФИЗ и възлагат големи надежди за бъдещето си?
- Може би им липсва зрелост, за да преценят това ли трябва да правят всъщност. Аз изпитах страх, когато моята дъщеря реши да учи актьорско майсторство и тя получи големи шамари след това заради тази си дързост и заради характера си. Попречи й Герда Луканова в театър “Движение” и с две думи - не й провървя, принудиха я да напусне театъра. Аз самата исках да я насоча към туризъм - знаеше езици. Но тя така си реши тогава. Сега успява в друга професия, но във Франция. Вече 25 години е там, но още изпитва носталгия. Сърцето й е тук! От 2 години внукът ми е в България - записа се да следва в Техническия университет. Малко му е трудно, защото почти не знае български - във френска паралелка е, но много му харесва в България.
- А с какво се занимава дъщеря ви във Франция?
- Със сомелиерство. Наскоро планува една презентация на френско шампанско в България. Взима под наем щанд в “Халите” и предлага там подбрани френски вина на поносими за джоба на българина цени.
- Казахте, че характерът й е създал проблеми, но и вие имате доста труден характер. Наричат ви “Ледената кралица на българския театър и кино”...
- Ама такава станах, като придобих малко самочувствие. В началото се криех зад кулисите и при най-малката забележка плачех.
Бях едно момиче от провинцията
и се свивах...
- Бяхте омъжена за един от най-красивите мъже на театралната ни сцена - Любомир Димитров... Ревнувахте ли го?- Ревнувах го, ама и той ме ревнуваше. Такива сцени на ревност ми е правил, че не е за приказване. Примерно аз съм някъде на снимки и той най-неочаквано идва. И прави сцена, за да покаже, че доминира над мен, че съм негова! (Смях - б.а.) Ревнувахме се много, и то без повод. Ама аз мисля, че ревността е нормална проява при хора, които изпитват дълбока, истинска обич и любов. Как иначе?! Ревността е като вятър, която разпалва тая страст! Тази година стават 15 години от смъртта му - почина през 2001 г. Аз бях на турне във Виена с Юри Дачев и Бина Харалампиева, Стояна, Калата, Васил Попов, целият състав на “Вчерашни целувки”... Тръгнах с големи колебания, защото го оставих много тежко болен. Имаше проблем със стомаха от язва, а пушеше по 2 кутии цигари на ден и пиеше доста. Имаше няколко кръвоизлива и накрая почина от кръвоизлив. Заминах за Виена със свито сърце. Оставих го във Военна болница и с уверението на двама племенници лекари, че мога да отсъствам 5-6 дни, да съм спокойна. Обаче лошото се случва след заминаването ми. Като ми каза сестрата по телефона: “Г-жо Радева, изчакайте да ви се обади лекар...”, на мен ми стана ясно какво ще чуя. Когато сме тръгвали, той е бил зле, но е стискал зъби и е чакал да замина, за да не откажа пътуването...
След като чух от лекаря, че Любо е починал, не бях на себе си
Колегите взеха да ме успокояват, да мислят какво да правят с пиесата без мое участие, някой да ме замести, но аз казах: “Не! Ще се справя!..” Исках да остана насаме със себе си и тръгнах ей така, да повървя из града. Познавам Виена много добре, а се загубих!... Така се загубих, че нямах изобщо представа къде съм. Взех едно такси да ме закара до българското посолство. Психиката ми бе в някакво особено състояние, в което сякаш не бях на тази земя!
- Преживели сте доста драматични неща в живота си...
- Драматичните преживявания те карат да търсиш някаква житейска логика във всичко. Първото ми голямо изпитание - това, че съм останала без майка и почти не я помня като образ, е силно драматичен момент в живота на едно дете. Майка умира от някаква инфекция - отравяне на кръвта. Аз съм най-малката от сестрите си - пето дете в семейството на обущар, който остава вдовец само на 42 години и с 4 деца на ръце. Първото им дете на моите родители умира - братче съм имала и след някаква имунизация умира само на годинка и нещо. Баща ми никога повече не се ожени, беше много свестен мъж. Цялата тежест да ни отгледат нас, по-малките, падна на него и на голямата ми сестра, която беше на 15. Тя за мене беше като ангел. Аз не помнех думата “мамо”, най-свята дума беше “како”.
Все още няма коментари