Някои си спомнят с носталгия и почит мародерствалите в България под чужда диктовка масови убийци. Разбойничеството им е уговорено и одобрено предварително от Великите (престъпните) сили. Трагедията продължава и се разраства. Сега на власт са наследниците на полуграмотните главорези и обучените им гавази - мутри, вече бизнесмени, депутати, министри. Медиите продължават да бъркат досадно блудкавите буламачи около техния Тато, дъщеря му, Батето им, леля им Ванга, Учителя, лошия Фердинанд... Лъскат периодично образите на Цола и други от Политбюро. Противопоставят мрачния монархофашизъм на живителната нерушима вечна дружба и все така, и все така... Мисля си, ако продължаваме да живеем, напук на безсрамно обявените ни крайни срокове, дали няма да им писне на новите господари, та да махнат с ръка и да ни върнат свободата.
"Ура!" за хората на трибуната
Спомени различни - по възраст, сила, контраст, лични, публични... Например -
изкараното под строй население на София тържествено посреща трупа на най-зловещата за България фигура на века,
забъркалият касапницата през 1923 г., след което избягал в Югославия, организирал сатанинския атентат в черквата “Св. Неделя” през 1925 г. със стотици убити и ранени, създал терористични групи с оръжие и много рубли, предизвикал дивашките убийства на десетки хиляди от най-интелигентните и умни хора с трагичните последствия за семействата и близките им, грабежа на имуществото и къщите им след преврата през 1944 г.! Бяхме наблъскани пред трамвайното депо на бул. “Мария Луиза”. Върху дърветата бяха накацали хлапетии, за да виждат по-добре. Траурната процесия бавно приближаваше, когато един клон с трясък се счупи и момче падна върху главите на хората до нас. Последва врява, викове и неприкрит смях.
Като връстник на свободата (роден съм през 1944 г.) и с така изписани ленти пред гърдите, марширувахме и махахме усмихнати пред гробницата на гореспоменатия “баща и учител на народа”, на мумията му вътре и на неговите ибрикчии отгоре, тогава разсъждавах по друг начин.
Дори съжалявах в първо отделение, че баща ми не е бил партизанин или поне ятак- така трябваше да изглежда идеалният образ на героя. По-късно разбрах, че краешникът с олио и червен пипер, който ми връчваха всеки ден, има връзка с обикновената биография на моя баща. Още по-късно и поради тази причина той се издигна най-високо в очите ми.
Имах прекрасно семейство с дълбоко религиозни родители, отгледаха с много обич и грижи децата си. Поддържаха топли, сърдечни отношения с многобройните ни роднини. Някои от тях прекараха години и оцеляха по лагерите след 1944 г. Имаше и неоцелели. Близките им таяха надежда и чакаха, без да ги дочакат от Сибир примерно. Имах щастливо детство и много приятели. Понякога някои от по-буйните изчезваха задълго от улицата. Налагало се е да бъдат допълнително по-усърдно възпитавани.
Определени от партията отговорни другари в махалата
решаваха бъдещето на много деца, чиито родители притежаваха в досиетата си родови грапавини,
предизвикващи определени опасения за властта, и тя взимаше мерки. Според овластените цербери, които знаеха родословното дърво на всеки, документ за политическа благонадеждност не заслужаваше кой да е, за да кандидатства в определено училище или университет. Примерите за сериозните травми, нанесени в душите на младите хора, са много. Но наследниците на съветските агенти живееха като в приказка, а също и голяма част от съселяните им, удостоени като борци срещу фашизма, нищо, че нямаха общо с Италия. Те получаваха десет пъти по-големи пенсии, служебни постове и други специални привилегии.
Всичко стана народно: народна република, народна власт, народна милиция, народна армия, народни бисквити, народна младеж, народен спорт... Всичко народно срещу враговете на народа.
В името на народа ги осъждаха и наказваха
Властта имаше нужда от жертви за назидание и респект. Милицията режеше тесни поли и панталони и се грижеше за прическите на гражданите. И бдеше. Всеки би могъл да се превърне във враг. Много хора - опозиционери, горяни, другомислещи, бяха измъчвани, убивани, самоубивани, самоубити. По границите се стреляше. За убит награждаваха и даваха отпуск. Съветските им началници предадоха властта на най-кръвожадните, най-простите и предани свои ученици. Проведоха незаконен според конституцията референдум и го фалшифицираха. Царство България стана Народна република за първи път след създаването си през 7 век! Узакониха част (малка) от убийствата по улици, гори, в домовете на обикновени хора със задна дата.
Създадоха нов герб, върху който бяха изписали годината на създаването на България и до нея годината на преврата (681 - 1944), което логично означаваше, че с идването им на власт държавата е спряла да съществува. След 1989 г. тя отново спря да съществува - разпродадена, разграбена, разградена, предадена като колония на друга велика държава. След злополучния гербзабраниха “Шуми Марица”, с който са умирали хиляди истински българи, защитавайки Родината
Сменяха го на два пъти с абсолютно безлични като текст, музика, аранжимент “химни”, възхваляващи безумно Съветския съюз. Чрез тези унизителни, уродливи музикални недоразумения за първи път в света една държава се обяснява в любов към друга! След време се разбра, че сме предлагали и брак!
Следващият химн е с примитивен аранжимент на една прекрасна песен от големия патриот Цветан Радославов, сътворена на кораба, пътуващ към България, за да се включи авторът като доброволец в Сръбско-българската война. Песента е много разнообразна като мелодика и темпо. Някога се излъчваше по радиото в изпълнение на мъжки хор с невероятно силно въздействие.
За химна взеха само припева. Мелодията е красива и динамична. Добре е талантливи музиканти и добри българи евентуално да преработят и използват цялата песен. Тази чудно хубава песен беше скрита и никой повече не я чу.
Бих искал да поздравя управлявалите ни след въпросната “свобода” и техните потомци във властта с една любима моя руска песен, която също не звучи отдавна. Казва се “Жили двенадцат разбойников”, изпълнява се от мъжки хор. По-чувствителните разбойници плачат на тази песен. След огромен брой грабежи и убийства атаманът на бандата се разкайва и отива в манастир да служи на Бог. Нашите управници заслужават тази песен.
Ако държим на България, на рода си, ако почитаме героите си, заради които я има, има ни и нас, и ако обичаме децата си, “Шуми Марица” е нашият химн! Бог да пази България!
Коло САМУНДЖИЕВ
