Спомени от соца: 10 години чаках ред за трабант  

Да имаш лека кола при социализма, беше нещо сложно и голямо. Такава придобивка предизвикваше респект, уважение, но и завист у масово придвижващия се пеша и с градски транспорт българин.
Всъщност, както и при всички останали потребителски стоки, партията ръководителка беше вкарала ред с държавен монопол. Единствено предприятието „Мототехника“ с клонове във всички окръжни градове на страната можеше да продава автомобили. По-младите българи сигурно си представят, че това е ставало, като отидеш в магазина на някоя марка, извадиш няколко бали пари и платиш кеш. Нищо подобно, уважаеми.

Да, банките – ДСК, имаха важна роля при реализирането на подобно упражнение. Но само дотолкова, доколкото редът изискваше да се направи депозитна вноска за предпочитания модел. Той задължително трябваше да е от соцлагера и страните от Съвета за икономическа взаимопомощ. Така човек внасяше авансово 4000 лева на ония пари и започваше с години да чака да му дойдат времето и редът да си доплати и купи слязлата от плановите конвейери лада, москвич, шкода, вартбург или трабантче. За жигулите от по 6500 лева на заводите „Толиати“, разбира се, се чакаше повече. Понякога над 12 години, защото това бяха най-близките до западните коли образци на автомобилостроенето. Базата беше култовият италиански „Фиат 124”. На черно цената стигаше и 12 000 лева. Много по-късно се появиха полските версии на фиат.

Мнозина, направили си вноски за лада, обаче не дочакваха да минат две петилетки и нещо и си купуваха по-демократичните москвичи, които се сглобяваха и у нас – в Ловеч.
Когато системата на развития социализъм съвсем взе да залязва, даже москвичите и шкодите станаха непосилна гъзария. Още пазя депозита, от който вместо лада ми предложиха трабант. Тогава бях много млад и нахъсан. И въобще не цепех басма на тоталитарната система. Изтеглих си парите и за същата сума си купих велосипед. Велосипед, ама не някое балканче, а китайски бегач с 12 скорости - истинско чудо за ония времена.

Разбира се, имаше и много по-умни от мен типове. Те бяха усетили сладостта на спекулата и черния пазар. Вместо да чакат с години за нова социалистическа кола, те си купуваха през съседни страни от соцлагера поочукани опелчета и фордове. БМВ, мерцедес, волво и пежо бяха марките за разните професори, архитекти и инженери. За такива коли обаче се бачкаше с години в Либия, Алжир или Мароко. После даже не ги внасяха от там, ами най-често пак държавата прибираше изстраданите долари чрез доставки по линия на държавното външнотърговско дружество „Кореком“.
 
Нено КРУШЕВСКИ, Казанлък