Спомени от соца: Кой пазаруваше от тайната ВИП стая в ЦУМ

В не толкова далечните соцгодини ЦУМ беше голяма работа. Тогава още не знаехме що е това мол, нито бяхме виждали бутици за маркови дрехи и обувки. Затова славата на този наистина огромен за мащабите на България магазин се носеше из цялата страна. Посещаваха го стотици хиляди столичани, гости от провинцията, които идваха със специални рейсове. Както и организирани групи туристи от социалистическите страни.

В интерес на истината в ЦУМ можеха да се намерят много стоки. С уговорката – скромна и меко казано безлична конфекция и най-вече няколко модела отечествени обувки, присъщи на тоталитарното време. Неатрактивни детски дрешки в сивата цветова гама и обувчици, затова пък престъпно евтини.

Номерът в ЦУМ беше да имаш връзки сред продавачките. Само тогава можеше да се снабдиш примерно с българския парфюм „Джулия”, произвеждан само за износ и с някоя друга копринена блузка, ушита в Русе на ишлеме. Дори с цветен телевизор. Нямаш ли връзки – пиеш една студена вода и толкова. Разчиташ на случайност да се добереш до нещо по-свястно.

Никой обаче не подозираше, че в ЦУМ има една тайна стая. По-скоро салон в дъното на втория му етаж, чиято на пръв поглед незабележима врата винаги беше затворена. За да влезеш през нея, трябва да натиснеш копчето на звънец. Отваря служител, който иска паспорта ти и търси името ти в специален списък. Т.е. някой отгоре предварително се е обадил на специална служба, че другарката или другарят еди кой си, който не е случаен човек,  ще дойде в определен час.

Аз влязох случайно в тази чудна тайна стая. Официална делегация от Македония беше на гости на шефовете на моята служба. Като профпредседател аз се занимавах с гостите и на мен се падна честта да ги заведа в тайнствената стая на ЦУМ. Да си напазаруват на воля хората и да запомнят България с добро. И ето ни пред бронираната врата. Натискам аз звънеца, отварят ни веднага. Проверяват ни – бяхме четирима души – аз, двама мъже и една жена. И влизаме в.... един рай. Дотогава не бях пътувала в чужбина и това, което видях тук, ме смая. Залата буквално беше претъпкана със западна стока, кореком ряпа да яде. Македонците направо онемяха. За секунди им загубих дирите между щендери и рафтове с фини обувки. Помня, че имаше и детски щанд с приказни пуловерчета за малчугани, щанд за изискани кожени чанти, за платове, палта и блузи. При това - всичките на съвсем прилични цени в левове.

Толкова се ошашавих, че не можах дори да си избера нещичко от този търговски рай за спомен. Затова пък македонците се натовариха с пакети, едва ги примъкнаха до вратата на залата, в която освен всичко миришеше и на прекрасен парфюм. Е, явно на обикновен освежител за въздуха, де. Но и той беше непознат за нас в онези времена. После се чудех – кои ли бяха привилегированите да пазаруват от тайната стая? И кой ли отговаряше за специалния списък с имената им?