Спомени от соца: Когато умря Сталин, всички плакахме

Бях дете в четвърти клас когато умря Сталин. Спомням си го, като че ли беше вчера. Какво знаех за него ли? Същото, което знаеха и моите съученици, и на което ни учеха в училище. А именно – че Йосиф Висарионович е много силен и добър човек, че е безумно справедлив и не търпи лъжата и мързела, че води КПСС и СССР към светли бъднини. И много, ама много обичал децата и България. И още, и още.

На стената в класната ни стая висеше поизлинял портрет на Сталин и аз все се чудех как ли са му пораснали толкова гъсти мустаци. А и всеки ден излизахме от училище под строй, пеейки  маршовата песен: „И под знамето на Ленина и Сталина, дружно да вървим”. Когато на празниците манифестирахме пред мавзолея, пък викахме с пълно гърло „Ленин, Сталин, Димитров! Ура!”.

Та един ден се оказа, че Сталин е умрял. Събраха ни в ранен следобед всички в училищния двор и повечето от децата бяха със зачервени от плач очи. Най-много плачеше моята комшийка Венетка. Тя не блестеше със сиво вещество, но отгоре решиха, че не друг, а тъкмо тя трябва да ни стане отряден председател. Венетка наскоро беше дошла с родителите и брат си някъде от провинцията  и се засели на същата улица, на която живеех и аз. В дневника на класа, в графата „професия”, за бащата на Венетка пишеше „партиен работник”.

Та Венетка наистина страдаше жестоко. Тя просто се тресеше, сълзите не спираха да текат по бузите й и само повтаряше /нещо, което беше чула вкъщи!/: „Ами сега какво ще правим без другаря Сталин! Ние ставаме сираци. Империалистите ще ни нападнат и ще ни изколят”.

Тогава не знаех кои точно са империалистите, които ще използват кончината на съветския главатар, за да ни отсекат главите, но заради ужасяващата перспектива започнах и аз да плача. Най-близките ми приятелки Ани и Валя, като видяха сълзите ми, и те заплакаха с глас. Момчетиите от класа само това и чакаха, взеха да ни се подиграват, че сме глупачки. Докато не се появи класната, другарката Татяна Косева. Тя така ги смете, че гък повече не казаха. И бързо изкомандва Манчо, който хубаво рисуваше, да напише един лозунг „Без Сталин по Сталински”. А всички ние немедлено да отидем вкъщи и да вземем пари от майките си. После да купим по един букет само от червени карамфили и да се върнем в класната стая.

Като луди хукнахме да изпълним задачата, а после отрупахме портрета на Сталин с толкова много червени карамфили, че лицето му въобще не се виждаше. И словата на лозунга почти не се четяха. Цветята стояха там поне няколко месеца, превърнаха се в сухи пръчки. Но никоя от учителките, да не говорим за чистачките, не събра кураж да ги изхвърли. И така – до края на учебната година.