Спомени от соца: Детето ми плака за Ленин

Дъщеричката ми Ани учеше от I до XII клас в престижното столично училище „Ал. С. Пушкин” с преподаване на руски език. Много солидна връзка от ЦК на БКП ползвахме, за да я запишем в него – всичко живо се натискаше детето му да учи там. Но наистина школото беше невероятно.

90 процента от преподавателките бяха рускини (не както е сега в същото училище!), които почти не знаеха български език. Те поемаха малчуганите още от първия ден, говореха им само на руски. Не им позволяваха да приказват на български. Възпитаваха ги в желязна дисциплина. А след училище ги водеха на разходки в парка, на гости на известни личности, на театър.

Е, и идейното възпитание в клас в „Ал. С. Пушкин” беше по-специално. Още първия ден класната Валентина Алексеевна показала на първолаците портрета на Ленин и ги попитала – деца, познавате ли този мъж, кой е той. Ани вдигнала ръка и казала: Това е най-добрият човек на Земята. Но един ден Ани, беше в първи или втори клас, се прибира от училище и носи в ръцете си дъската за пластилин с някакви парченца върху нея. Как съм отворила вратата, как съм й поела тежката чанта, не помня, но бутнах с лакът художественото произведение върху дъската. И то се озова на пода в антрето. Че като ревна това дете, не мога да го успокоя.

„Мамо, ти ми уби Владимир Илич! Как ще го съживя сега!” Боже, какво направих! Нима тази стърчаща върху дъската безформена буца от разноцветен пластилин бе наистина Ленин?
За мен определено не, но за малкото момиченце с развито въображение, усърдно закърмено с идеите на комунизма, наистина е било така. Колкото до идеята на учителката да даде за задача на тези малки деца извайването на пластилинов образ на Ленин това си е абсурд. Но какво да се прави, такова беше времето. Не казвам, че беше лошо, детето ми знае перфектен руски.


Боряна Паскалева, София