Откраднаха ми луканката в трамвая през Лукановата зима    

Мнозина никога няма да забравят т.нар. Луканова зима. Тогава видният БКП - функционер Андрей Луканов оглавяваше едно от правителствата на прехода, по времето на което адски глад подгони народа. Няколко  месеца рафтовете на магазините бяха празни, по тях човек можеше да намери само някоя изостанала консерва с отдавна отминал срок на годност, или пък буркан зелен боб с разкъсан мърляв етикет. За месо, яйца и плодове въобще не можеше и да се мечтае.

Търговците хитро бяха скрили всичко, що имат в складовете, в очакване още да се вдигнат цените и да натрупат печалба от лесни пари. Точно тогава се редяхме на километрични опашки за един хляб или колкото даваха на човек. Помня, че един ден валеше нещо средно между дъжд и сняг и по тротоарите пълзяха кални вади. Това не попречи на опашката пред закусвалня на бул. „Дондуков” търпеливо да чакат за обяд поне стотина души. И аз се наредих да взема само две малки бели хлебчета за детето, които се полагаха на един клиент заедно с някакво подобие на чорба. Когато след близо час чакане дойде моят ред, без да искам изпуснах едното хлебче в калта. Е, тогава се разплаках от отчаяние.

Втория път, когато сълзите сами потекоха по лицето ми, беше след инцидент на бул. „Витоша”. Комшийка услужливо ми пошушна, че на другия ден в един от магазините щели да пускат кренвирши. Невиждан лукс за Лукановата зима. От вечерта се наредихме на опашка поне 30 жени, че като отворят в 8 сутринта, да сме между първите. Защото продавачките най-напред заделяха от стоката за себе си – нормално е!, после за сестри, батковци, лели и братовчеди, за колежките от съседните дюкяни, които един ден ще им върнат жеста. Те пък като свраки припкаха по престилки и свойски чукаха по витрината да им отворят. Излизаха от магазина с пакети и гузно забягваха нанякъде. Каквото остане от стоката, беше за простосмъртните. Вдървени от студ дочакахме все пак отварянето на магазина. Разбира се стана блъсканица, изтласкаха ни хора, дето хабер си нямаха от нощното бдение. Но така или иначе се добрах до половин кило кренвирши и една цяла... луканка. Тържествено ги прибрах в чантата, хващайки здраво дръжките й с двете си ръце. 

На трамвайната спирка едва успях да се провра през традиционното меле и се качих. Когато обаче най-сетне се прибрах в къщи, щях да припадна. Луканката я нямаше. Някой я беше измъкнал от чантата ми, хващайки я за късото канапче от връхчето, подаващо се изпод ципа. Мъка...
За щастие колеги от Солун същия ден ни изпратиха с един пикап цели кашони с макарони. А за дечицата ни - дори по един шоколад. Милите хора, не се познавахме с тях. Но разбрали, че семействата на българските им колеги са гладни. Събрали пари помежду си да ги нахранят, колкото могат. Обикновена човещина, която обаче не се забравя.
 
 
Маргарита Стойкова , София