Чаках 5 години за трабант, служи ми вярно четвърт век    

В Разград и град Лозница на „родови срещи“ се събраха притежатели на култовия ретро автомобил „Трабант“. Допреди десетина години и аз не без гордост шофирах „Трабант“. Горд бях, защото макар и обект на много закачки и дори подигравки, моят „Трабант комби 601“ ми служи вярно и безупречно 25 години, а с него помагах и на приятели в нужда. Накрая с тъга го продадох за 200 лева на автотехник, който за да свали цената в пазарлъка, ме убеждаваше, че го купува за резервни части. Колата обаче си беше в движение, въпреки че бе изминала около 200 000 километра без основен ремонт. Никога не ме е оставяла на пътя, както ми се е случвало с други прехвалени марки западни и руски автомобили.

Ироничните подхвърляния и шегички по адрес на немската социалистическа машина от пресован по специална технология картон контрирах първо с лафа: „Кола караш, мотоциклет поддържаш“. Защото трабантът е доста по-икономичен на гориво от ладите и другите коли от автопарка на соца. Поддръжката му беше много лесна и евтина. За 25-те години, през които „сапунерката“ ми служеше вярно, нито веднъж не се развали сериозно. За четвърт век на нейния волан смених само няколко пъти гумите, феродото на спирачките, свещите и акумулаторите. Колата не ръждяса и не се проби, въпреки че не знаеше какво е гараж. Мои приятели със съветски лади и други баровски в миналото соцколи често ме търсеха, когато трябваше да пренасят тежки товари с големи размери, които без проблем влизаха в моето картонено комби. То много лесно се превръщаше в пикап, като за минути му махах задната седалка.

Трабантът с лекота развива 70-80 километра в час, а на магистрала вдига и до 100. Проблемът ми беше само теснотията в колата и силният шум на двутактовия двигател, заради което германците шеговито наричаха трабанта „Малкият пръдлив Ханс“, за разлика от „Големия пръдлив Ханс“ - двутактовия му по-голям събрат „Вартбург“.
В ГДР през периода от 1957 до 1991 г. бяха произведени общо 3 милиона такива народни коли. В България вносът им не беше малък. Но както за другите автомобили, и за трабант се чакаше ред по 4-5 години, като предварително се внасяше депозит от 1500 лева. В щастливия ден, когато ти излезе номерът, трябваше да заплатиш още 3000 лева. Купуващите „Лада“ шофьори бъркаха по-дълбоко в джобовете си и плащаха общо с депозита 6500 лева. При тези цени на автомобилите средната заплата в страната бе около 200 лева, т.е. средностатистическият българин трябваше да се труди над три години, като спестява цялата си заплата, за да се сдобие с мечтаното возило. С много по-малко чакане „Трабант“ можеше да се купи с чужда валута от „Кореком“.

Имаше и немалко вицове за немския звяр. На светофар спират „Трабант“ и „Бентли“. Шофьорът от трабантчето пита през отворения прозорец колегата от бентлито дали то е хубава кола. „Е, как, бе, страхотна е“, отговаря му той. „Ами защо тогава не виждам много да ги карат у нас бентлитата?“, пита трабантаджията. Освен „сапунерка“ , наричаха го още кашон и „най-дългата кола – 28 км заедно с пушека“.


Л. Михайлов, София