Румен Денев печели „Златен Пегас” за поезия в конкурса на в. "Ретро"

Поетът Румен Денев от Казанлък печели голямата награда на Националния конкурс за пезия на в. „Ретро” „Златният Пегас”. Вторият приз отива при поетесата от Пловдив Галина Вълчева, третото място си поделят Георги Атанасов от София и Христина Мачикян от Кърджали.

В оспорваната надпревара за приза се включиха над 250 автори от цялата страна, разнородни по възраст, занятие и литературна опитност. Според регламента право на участие в литературното състезание имат всички, чиито стихове са публикувани в ежеседмичната поетична страница на в.”Ретро”.

Носителят на първа награда в конкурса - Румен Денев, е автор на 10 книги с поезия и проза. През 1986 г. излиза стихосбирката му "Животът на дъжда", получава Националната награда за дебют "Южна пролет" - Хасково. Автор е и на сборниците със стихотворения и поеми: "Вечният мир" (1990), "Последно" (1999), "Звукописи" (2001), "Стихотворения" (2005), "Посоки на погледа" (2006) и "Люлка на вселената" (2011). За поемата "Люлка на вселената" е удостоен със специалната награда на СБП.  През 2012 г. излиза книгата му с есета "Град България" (политическа фантастика).  А през 2014–а - двутомното издание „Подражание на Псалтира” и „Назад към човечеството”. Негови стихове, есета и публицистика са печатани в много литературни и периодични издания. Член е на Съюза на българските писатели.
 
Честито на всички наградени и успех на всички талантливи и съпричастни към поезията приятели на в. „Ретро”!

Авторите, които изпратиха стихове в края на годината и не успяха да намерят място в броевете за 2015 г. – продължават автоматично участието си в Тринадесетото издание на „Златен пегас”, което вече тече.

 
 
ПЪРВА НАГРАДА
  
РУМЕН ДЕНЕВ
Казанлък
  
РЕВНОСТ
 
Някога ще заколя
твоите сто любовника
и ще ги скрия в подмолите
на морето отровно.
 
Ще седна гърбом към пътя,
за да чакам смъртта и дявола
и ще преглъщам навътре
виното като удавник.
 
Ще сипе небесното сито
звезди и пепел отгоре ми,
ще побеляват косите ми,
докато сам си говоря.
 
Като извънземни гости,
ще дойдат при мен пеперудите
и ще ме вземе дядо Господ
в своята райска лудница…
 
 
* * *
 
Искам те, искам те тебе,
искам те, сега и много.
Пада дъжд от сребърни гребени,
остър дъжд от сребърни гребени
без никаква,
без никаква логика.
 
Обичам те, защото те обичам
и се разнищвам в нищото на тая глупост,
в нощта, в която се събличаш,
в която вятърът звездите хрупа.
 
И нека бъде, нека бъде
завинаги и винаги, и всякога,
през цялото човешко бъдеще,
любовното леговище на мрака.
 
Вселената се смее като бебе,
вселената - чиновничката строга…
Искам те, искам те тебе,
искам те, сега и много.
 
 
 
НЕДЕЛНО УТРО
 
Гълъби гукат на покрива
и съблазняват котките.
Светят дъждовните локви,
греят цветята мокри.
 
Нощният дъжд отмина,
звънят църковни камбани.
Понякога над родината
има небесни сияния.
 
Понякога и България
се събужда с усмивка.
Свещи горят пред олтарите.
Неделя – ден за почивка.



  
ВТОРА НАГРАДА
 
ГАЛИНА ВЪЛЧЕВА
Пловдив
* * *
 
Синкав, мътен дим се вие
в тази есенна мъгла
и мирише на ракия
на кюмюр и на смола.
Лепкав смог се стеле ниско
над асфалтовия път –
сякаш мачка и притиска
тъй под себе си света,
че дори врабци и врани
няма в тихото небе...
Дреме плахо любовта ни
край горящото кюмбе
и, потънала в домашни
шумове и миризми,
сред камари книги прашни
и дребнави препирни,
на кравайче се е свила
под персийския килим.
 
И, аха, ще се извие
през комина...
Като дим...
 
СТИХОВЕ
 
Те са лунна бродерия, сребърна нишка
върху гладката плът на небесния шал:
ще просветнат, преди да потънат във нищото,
като снежинки във кал.
 
Като тъмен порой ще шумят, ще се плисват
пред лицето на нечия тиха печал –
те раняват, прощават, създават, орисват
този свят оглушал.
 
И жужат, и звънят, и отекват в ушите
като стари камбани от тежък метал,
като златни пчели, като конски копита
на табун прелетял...
 
Само нощем ще спрат край челото ми дневно,
като хладна ръка върху огнена кожа,
като рицарска броня пред страстите дребни
и дилемите сложни.
 
А сутрин, когато в човешката бездна
ги мерна отново, щом се събудя,
ще блеснат за миг, преди да изчезнат –
като пясъчна слюда.
 
 
  
ТРЕТА НАГРАДА
 
ГЕОРГИ АТАНАСОВ
София
***
Завърнеш ли се, дълго ли самотно си живял,
забравил ли си смешния език на хората,
разбий в брега на мъката измисления сал
и си спомни как с мравките децата си говорят.
Дъските подреди да съхнат като скучна реч
с нескрита алчна суета на делнични трибуни.
Ти приседни до мен, да тръгнем надалече…
Ще те науча да говориш
и ще те целуна.
 
 
ПРОСТО И ЛЕСНО
Дълга постеля на мека поляна –
черга на шарки от здравец и преспи.
Сутрин росата събирам във шепи.
Вечер люлея зверче на коляно.
Есен узрява след пъстрото лято.
Пролет лудее след дългата зима.
Утро след нощите вечно ще има –
просто и лесно е тук на Земята.
С радостни устни подсвирва езикът.
Славей повтаря и –
никакви хора…
Просто и лесно е щом не говоря,
щом не говоря,
ми идва да викам.
- Време е восък и мед да се сбират!
Сладко по устните
и вощеница.
Давам на слепия жива искрица,
ситост на гладни,
на немия – лира.
Ако запее,
дали ще е песен?
Ако прогледне,
какво ли ще види?
Вик е стихът ми в седефена мида
в края на плажа през късната есен.
Зейнала, празна е, както в душата
вечер след празника на фараона.
Захар е пясъкът – сладка безформеност,
после пустиня,
пустиня и вятър.
Щом не говоря, ми идва да викам:
- Прави правете пътеките! Иде!
Идва отвътре. Не в бисерна мида.
В себе си раждаме днес мъченика.
Той като мисъл без думи в главата
нови представи навързва в езика.
В мека поляна и камък пониква –
просто и лесно е тук на Земята.
 
  
 
ТРЕТА НАГРАДА
ХРИСТИНА МАЧИКЯН
Кърджали
 
ЗАБРАВЕНО
 
Полунощ като крясък на птица отекна
и събуди по клоните кльощави сенки.
Разтопи се луната, капна, восъчно мека
и се гмурна нанейде по времето.
Самовили заплетоха мрака с коси,
под нозете им сърмени бликна жарава.
Замириса на тайнства и луди треви.
И на нещо отда-а-авна забравено.
Всяка нощ се спотайват във мъжки очи,
във сърцата им мъжки по женски надничат.
Подаряват забрава. До първи петли.
Но ги учат до смърт да обичат.
 
ТЕ НЕ ЗНАЯТ
 
Болеше колкото възкръсване.
А те ме хулеха.
Изстъргваха очите ми до люспа,
заровени във нямо непроглеждане,
садяха кръстове...
Смехът ми пареше душите им стафидени
и те се свиваха под броните си тежки.
Разкъсваха се в тъмното
и виеха съвсем човешки.
 Болеше колкото умиране.
Но те не знаят,
че съм свещица нежност
в древен храм
и осветих с молитви за обичане
пътеката до Там.