Трябваше ли да загубим Туньо, че да се сетим за „лъвовете”

Големият Трифон Иванов беше рицар, донкихот, воевода, открита душа, смел човек, скромен и същевременно с неподражаемо чувство за хумор. Той не ламтеше за пари, титли, голям бизнес, имоти. Отиде си, без да се натрапва на никого нито с политически позиции, нито със сентенции за живота. Не се предлагаше да става футболен началник в БФС, нито да е фактор, нито да е треньор на националния отбор. Живееше скромно като 99 на сто от българите.
Това ни го разказа Мика, щерката на Ицо Стоичков, но може да го каже и всеки, който се е докосвал до Туньо и битието му. И няма как да не си зададем въпроса защо се сещаме за Туньо и златните момчета от САЩ‘94 чак като загубихме безвъзвратно тройката в защита.
След цялата болка, страдание и мъка би имало смисъл, ако се сетим, че тази футболна генерация стана световна, защото риташе по къровете на Ясно поле и Горна Липница, преди да отиде в националната гарнитура, в „Барса” и „Рапид”. Защото националните футболисти не се купуват по екзотичните имена от Африка, даже не и от Бразилия. Те се създават в малки школи, събират се от махали и улици. И докато някой в БФС и държавата не се трогне и не създаде условия за спорт на малчуганите, ще се пръкват малки и тлъсти като хамбургери лигльовци, дето не излизат от таблетите и могат само да си купят билети за самолета за поредния мач на „Байерн” в Мюнхен.
 
Лазар НИКОЛОВ, Велико Търново