Красимир ПЕТКОВ
След малко повече от месец Йордан Стойков – Бумбо ще навърши 64 години (роден е на 6 ноември 1951-ва). За феновете от по-старото поколение той ще си остане безкомпромисният централен защитник на столичния „Локомотив”, в който играе от 1970-а до 1983 г., като записва 336 мача и става шампион през 1978-а, а през 1982-ра и носител на Купата на България. За младежкия национален отбор има 27 мача, а за мъжкия - 9. Помощник-треньор е на “Локо” (София) от 1983 до 1985 г. После е старши треньор на “Балкан” (Ботевград), треньор на младежкия национален отбор, на “Итихад” (Триполи, Либия), помощник-треньор на “Пирин” (Гоце Делчев), старши в „Малинди” (Танзания), “Шумен”, “Шенхуа” (Китай), “Кремиковци” (Сф), “Ню Рейдиънт” (Малдивски острови), ДПММ (Бруней), “Чавдар” (Бяла Слатина) и ЕЕPCo (Етиопия).
Бумбо, както го наричат запалянковците, е може би най-големият футболен пътешественик сред българските треньори. Той е и специалист с лиценз на ФИФА и е от онези 147 треньори в света, които по покана могат да оказват методическа помощ. За дългия си път, по който изкачва различни по стойност върхове, Бумбо говори откровено и с увлечение. От клуб „Над 55” сме особено доволни, че имаме такъв интересен събеседник.
- Бумбо, една от последните, засега, спирки по дългия ти футболен път беше Етиопия. Как е там? Обичат ли футбола? По-добри ли са от нас?
- Бях начело на отбора на Етиопската енергийна корпорация (ЕЕPCo), наричан още “Мебрат Хайл”. Постигнахме нелоши резултати, но скоро парите свършиха. Предложиха ми намаление на заплатата, но аз не се съгласих. Спечелихме веднъж бронзовите медали. Като цяло съм доволен от престоя си в Етиопия. Заплатата ми се плащаше в местната валута. Елитните треньори там получават средно по 66 000 етиопски бири (4000 щатски долара). Да уточня все пак, че не става въпрос за питието бира, просто така се нарича местната парична единица. Нивото на етиопския футбол не е много по-различно от нашето.
Видимо футболът в Етиопия бележи забележително развитие в последното десетилетие
Но до финали на големи първенства не е достигал.
- Харесват ли етиопците футбола?
- О, направо са луди! Стадионите са препълнени за всеки мач. На срещите на националите пък час и половина преди първия съдийски сигнал вече няма къде да седнеш. Ентусиазмът е огромен. В Етиопия спортът е държавна политика, а у нас клубовете се чувстват като сирачета. В африканската държава всички местни институции подпомагат определен отбор. На ведомствен принцип, както беше в България преди доста години. Само един частен клуб има - “Сейнт Джордж”. Армията има 2 или 3 отбора, полицията също, ние бяхме представители на енергийната компания. Има и общински отбори.
- А спомняш ли си началото на треньорската ти кариера и как се разви тя?
- Ами отначало бях за кратко в Либия. После, в началото на 90-те години на миналия век, поех отбора на „Малинди” от Танзания. С приятни спомени съм от престоя си в тази държава. Изведох отбора до седмо място в първенството, което беше прието като успех от ръководството на клуба. Спечелихме купата и суперкупата на страната. На финала бихме шампиона. Танзания е много хубава страна. После отидох в един от най-големите китайски мегаполиси – Шанхай. Когато пристигнах там през 1996 г., техният футбол още навлизаше в професионализма.
В Китай всичко се командваше от партийните комитети
Дисциплината беше изключително строга. Не се допускаха отклонения, ама никакви, от партийната директива.
- А коя беше следващата ти футболна авантюра?
- Тя беше с тима на „Ню Рейдиънт” от Малдивите. Там също имах нелоши резултати. Достигнахме до полуфинал в турнира за Азиатската конфедерация, нещо като еквивалент на Лига Европа. Отстрани ни отбор от Йордания, който триумфира впоследствие с трофея. Станахме и шампиони. На финала бихме тамошния “Валенсия”, трениран от унгарец. Трима български футболисти играеха в отбора ни. Един от тях – Бойко Каменов, вкара гола от пряк свободен удар. Следващата стъпка в кариерата ми беше в Бруней. Там ме поканиха в местния гранд ДПММ, където играеха миналият през “Левски” и ЦСКА Георги Славчев-Чаплата и вратарят Георги Градев, сега популярен мениджър. Бос на клуба беше коронованият принц на Бруней, наследник на султан Хасан ал Болкиах. Принцът е бил вратар на младини и обичаше страшно футбола. Щедър човек беше, не жалеше средства тимът да върви.
Принцът ни беше осигурил абсолютно всичко,
което пожелаехме. Спечелихме авторитетния в Далечния изток турнир “Тойота къп”.
- В кариерата ти на професионален футболист си играл само в един отбор – „Локомотив” (София). Какво беше в началото и кои бяха най-високите ти върхове?
- Да, играх 13 сезона единствено в „Локото”, но станах шампион и спечелих Купата на страната. Както е известно, оттогава това на нашия тим не се е случвало. На международната арена най-високият ми връх беше епопеята с отстраняването на „Ференцварош”, „Монако” и „Динамо” (Киев) и достигането на четвъртфинал на евротурнирите през декември 1979-а. А що се отнася до началото на кариерата ми, то беше през пролетта на 1968-а, когато първи път ме извикаха при мъжете. Играх за Купата на Съветската армия срещу “Ватев” (Белослав). В “А” група дебютирах всъщност с фланелката на „ЖСК- Славия”. Нали ни бяха обединили насила с „белите” тогава... В Ямбол, срещу местния “Лъсков”, завършихме 0:0. Имам общо 10 мача за тоя изкуствен отбор.
- Може ли да се каже, че си гражданин на света след толкова години по различни краища на планетата?
- Може. Приемам се по-скоро като футболен пътешественик, като футболен посланик на България. Много години навън работиха и Иван Вутов, Иван Колев, Велизар Попов беше на Малдивите, после в Оман, сега е в Тайланд. В Ангола в момента е Илиан Илиев. Това е положението - “двойкаджиите”, слабаците, сме навън. Отличниците бачкат в България.
- Не ти ли се работи у нас?
- Не мога да кажа със сигурност. Аз, когато исках, не можеше да се проникне по нормален начин в някой клуб. По време на мутренския период случайни хора влязоха във футбола, харизаха им цели клубове ей така – без пари. А сега искат милиони за тях. За родния ми „Локомотив” не ми се иска да говоря. Това, което се случи с него, е истинска трагедия – да стигне до дъното на аматьорския футбол. Но времето поправя всичко. Ето, например френският „Реймс” цели 33 години не успя да се върне в Лига 1, а сега е водещ фактор в нея. Така че – ще видим...
Все още няма коментари