Сигурно си спомняте как едно време в училище редовно си пишехме писма с деца от Съветския съюз. От България към Съюза изпращаме дъвки и картинки със западни изпълнители, а от СССР ни връщаха триизмерни картички и пионерски връзки.
Кореспонденцията с русначета по онова време имаше две цели – образователна, в насърчаване на употребата на руски език, и идеологическа – за поддържане на българо-съветската дружба. Тази задача бе поверена на учителките по руски език и на дружинните ръководителки. Всеки клас в българско училище получаваше адрес на съветско училище, а „добавянето“ на приятел ставаше по следния начин: Васко от 4-ти „а“, записан в класа под номер 4, изпращаше писмо до 4-ти „а“ клас в училище номер 28 в Херсон и получател „Ученикът с номер 5“.
Сега първото писмо може да се сравни с изпращането на покана за приятелство във фейсбук. Ако след месец, месец и половина се върнеше писмо със синьо-червени ръбове и пощенски код със специфичен „дигитален“ шрифт, това на днешен език би се превело като „поканата е приета“.
Епистоларното общуване започваше със задължителното „Здравей, скъпо непознато другарче“ и завършваше с „Жду ответа как соловей лета“, сиреч „чакам отговор, тъй както славеят чака лятото“. В писмото обяснявахме кои сме ние – години, клас, очи, кои са мама, татко, имаме ли брат или сестра. И най-важното – какво колекционираме. Бонбоните и дъвките от онова време бяха с двойно предназначение. След като ги изядем и издъвчем, слагахме запазилата аромата си хартийка и я изпращахме в писмото за СССР.
Ако първите писма са по-срамежливи, още във второто най-честата молба е за „жвачка“. По онова време в СССР дъвките бяха дефицит, а за българчетата те са конвертируема валута. Ние им изпращахме дъвки, а от Съюза към България пътуваха картички с Дядо Мраз, който си мърда очите, стерео- или „преливни“, както ги наричахме по онова време, картинки, на които красавици намигат, а Спаската кула на Кремъл изглежда триизмерна като на живо. Понякога децата си разменяха и пионерски връзки.