Бяхме примерни тимуровци и честни пионери  

В 6:40 часа по радиото пускаха „България – дела и документи“, а след десет минути прозвучаваше мелодията „Ранобудно петленце“, която всички, родени през 50-те, помнят. После Апостол Карамитев четеше приказка за децата. Закуска – обикновено попара, после ученическата чанта – не на гърба, още раниците не бяха влезли в употреба за тази цел, в ръка и – на училище.

Така започваше денят на хората, които в момента или са се пенсионирали, или току-що са го направили, или пък им предстои. Точно възраст, в която детството става все по-мило поради простия факт, че тогава някой се е грижел за теб, а сега върху гърба ти лежат хиляда отговорности. Периодът обаче съвпада с рамката на социализма, който се движеше от преход, развиващ се и – аха да стане развит, когато се разтури. Така че е интересно да се види как строят се отразяваше на децата.

Като начало те биваха организирани. В първи клас ставаха чавдарчета, а в трети клас – пионери. Чавдарчетата ходеха със сини връзки, а пионерите – с червени. Всяко чавдарче знаеше няколко основополагащи стихчета, които изразяваха философията на организацията – „Чавдарчето е примерно дете. Играе, пее, учи се, чете. То възрастните хора уважава, при среща винаги ги поздравява“.

След училище сваляхме сините връзки и хуквахме по улиците с ключ на врата. През лятото имаше цял хор родители, които се провикваха един след друг от терасите, за да ни привикват да се прибираме. Самоорганизирахме се в махали, в които и йерархията, и задълженията бяха много по-ясни и разбираеми за едно дете.
В пионерската организация нещата ставаха по-стройно организирани. Всеки клас представляваше и пионерски отряд, който си имаше председател. Провеждаха се пионерски сборове, рапортуваше се. Горе-долу протоколът при военните тържества се спазваше и тук. Носенето на червени връзки беше в реда на нещата, но през 70-те не беше драма и да я забравиш.

Ако чавдарчето все пак имаше повече време за игра, пионерите имаха задължения, които трябваше да изпълняват през лятото. Те получаваха поръчения да съберат и предадат билки, хартия и старо желязо. Нямаше мърдане от това поръчение, но пък на тази възраст събирането им доста често се превръщаше в приключение. Особено когато се увлечеш по старото желязо и нападнеш мазетата на съседите…

Много популярни бяха тимуровските команди, повлияни от една книга. Те запалиха децата и това си беше вече доброволно изпълнение. Целта на тимуровските команди беше да вършат добро – обикновено да помагат на стари хора, да чистят пред блока, такива неща. В детската природа желанието да правиш добро е заложено, а похвалата е ценна. Когато не бяха ангажирани с вършенето на полезни дела, членовете на тимуровските команди продължаваха да вършат същите бели, които правят всички деца на тая възраст – да ошмулиш черешите на бай Кольо, да надничаш в съблекалните на спортните школи и т. н.

Всеки град по онова време имаше Пионерски дом, в който пък имаше много кръжоци. По каквото ти дойде на ума. Стига да искаш, можеш във ВСИЧКИТЕ да се запишеш. Бяха безплатни. Спортът също беше достъпен за всички – всяко училище имаше ако не друго, то поне курс по изправителна гимнастика. Ученическата спортна школа на града пък включваше вече сериозни отбори по редица спортове – футбол, баскетбол, волейбол, хандбал, спортна гимнастика, лека атлетика…

После децата порастваха и влизаха в ДКМС, което ще рече Комсомола. Провинение в училище ставаше тема на комсомолско събрание. Това съсипваше плановете ти за бъдещето, защото нямаше да те приемат да следваш по-нататък. Комсомолската организация вече владееше и ваканцията ти – един месец бригада на село. Същият вид труд, заради който днес младите отиват в английските ферми, само дето условията за живот бяха далеч по-импровизирани, а заплащане нямаше. Младостта си е младост обаче и превръщаше и тоя вид задължение в приключение. Беше весело...

Н. Иванова