Мъка! Чифте туризъм на гол ентусиазъм

Декември е изсипал торба от слънчеви лъчи над Северозапада. Над оня забравен край, където между Дунава и Балкана природата е изваяла и издълбала две чудатости от световен калибър: червените белоградчишки скали и пещерната двукилометрова дупка Магурата.

Колата весело катери чистите улички на Белоградчик по посока на импозантната крепост от турските селения по нашенско. Спираме до страховити дървено-железни порти и две породисти кучета ни посрещат любезно с шеметно помахване на опашки. По традиционно български подозрително оглеждаме откъде ще ни сурвакат на паркинга, но явно в съботния ден "бирници" и "паяци" в Белоградчик няма. Купуваме билети и се пъхаме на завет в крепостта.

На най-долното ниво в зелената трева са забити железни парапети, виждат се табелки на чужд език с предупредителното "Внимание!". Недалеч от табелките пътечка ме води по каменен зид, който само след 50-60 метра от кота нула достига опасната височина от 5-6 метра. 

Заблудени посетители или лекомислени ученици туристи лесно могат да попаднат в клопка 

в задънения край на зида и да загубят самообладание върху тясната територия с широчина едва метър... Колко малко предвидливост се иска, за да се затвори с декоративна решетка достъпът до зида?

Пари сме дали, за да се надбягваме с вятъра нагоре към скалите на върха на крепостта. Стотина стъпала маркират забавящия се ход, на по-възрастни посетители се налага да се хванат за дървения парапет. С невъоръжено око забелязвам как нехайно са закрепени металните конзоли, придържащи парапета към камъка. Всяка конзола трябва да бъде завинтена с четири болта с гайки отгоре, но читавите железни плочки са приятно изключение. На много конзоли липсват 1-2 гайки, а някъде и болта го е хванала липсата. Така парапетът потреперва като пилон при японско земетресение. Слизаща надолу посетителка бива сюрпризирана: летвата на парапета буквално увисва под ръката й, тя е била откачена и след това замаскирана като здрава. Разбира се, ако не е повлияла амортизацията на годините,

тук се е проявил някой от кръжока "Сръчни ръце на вандал"

Питам се обаче има ли някой на длъжност, подобна на жп кантонер, който периодично да обикаля крепостта и да сигнализира за належаща "спешна помощ" от майстори железари и дърводелци.

Докато разсъждавам дърводелски, вече съм на второто ниво, което с височината си не е за разклатени нервни системи. Тясна пътечка ме води към 70-80 см пролука, между две скали зее пропаст, в която ако паднеш, ще спреш при капитан Немо... Какво ли е необходимо да се закрепи на тази пролука желязна решетка метър на метър?

Най-после сме на самия връх, където над главите ни се развява националният трибагреник. Това добре, но защо един баща държи здраво с ръце треперещото си момиченце, а майката мери сантиметър по сантиметър пътя към поставените на края на скалите железни парапети?

Защото виждам още един шедьовър на българската инженерна мисъл! Закрепен парапет, дълъг 2-3 метра, следващият е на 3-4 метра от него, после пак свободно пространство без предпазна желязна конструкция, друг парапет, а след него ново необезопасено пространство. И така неколкократна игра на "Риск печели, риск може да загуби!". 

Долу в долината под нашите очи и крака са бездънните джендеми...

След като си плюя в пазвата и с облекчение слизам от "гнездото на орлите", от компетентен източник научавам нещо интересно. Когато са монтирани парапетите, между тях е имало здрава храстова растителност. Сега храстите са премахнати и затова свободно падане може да набере кинетична енергия.

След зимния сезон природният феномен край Белоградчик трябва да бъде закрит за туристически достъп и да бъдат надеждно обезопасени всички невралгични места. А на входа на туристическия обект на няколко езика да се предупредят по подходящ начин посетителите, че катеренето по високите скали трябва да става с изключителна предпазливост заради скалния релеф и деликатните конструкции.

Да отидеш до Рим и да не видиш папата? 

В центъра на Белоградчик примамливи табели указват само 28 километра до пещерата Магура. Пристигаме с любопитство за първо запознанство с пещерното чудо, рекламирано в международния ни туризъм. Какъв папа ни е патил - постна асфалтова площадка до някаква изоставена сграда от времето на соца, прозорците зеят, от разрушен хангар плачевно висят врати, несеквестирани заради огромната желязна маса. Ръчнописана табела уведомява "Вход". Вход закъде? За бакалията, за басейна, за "нулите"? След десетина стъпала се озоваваме пред административно-екскурзоводското бюро. Няма жива душа, защото е четири следобед, екскурзоводът си е отишъл. А ако има някаква нощна охрана, тя ще застъпи след часове. Дотогава този национален туристически обект може да се "стопанисва" от всякакви "посетители". Ако се уморят, ще поседнат на двете маси с пейки, заковани върху отрязани пънчета. Идилия, която немски туристи биха заснели с голямо удоволствие за домашни прожекции и рекламиране на двукилометровото пещерно чудо от праисторически дни.

Международният туризъм е сериозно нещо, ще кажат хиляди нашенци, посетили старините на комшиите, Венеция, скалите на Бастилията в крайдрезденската Саксонска Швейцария и къде ли не. Но родните обекти трябва да бъдат посещавани по-често от туристически министри и магистри в бранша, които май избират да прелетят със самолет по на запад от оклюмалия ни Северозапад.

По дрехите посрещат, по ума изпращат. Време е за добро да свалим розовите очила, когато гледаме дрехата на международния ни туризъм, за да няма мастило за подобни репортажи.