Писателят Миролюб ВЛАХОВ: Смазващ е фактът, че вече четвърт век вървим назад!

Миролюб Влахов е от онези хора на изчезване, които няма да ги спре нито безкраен преход, нито апатия, нито оскъдица. Защото както той, така и неговите пишещи съмишленици вярват в културата, вярват в книгите, вярват, че най-хубавите неща на този свят не могат да изчезнат по никакъв начин. 

Когато Миролюб Влахов от село Мерданя, Търновско решава да прави литературен сайт, има колебания и съмнения кой ще го чете, но приятелите му, всички до един, го подкрепят. Така че сега има още едно уютно място за публикуване на български автори.

Миро, както му викат близките, е работил какво ли не: строителен работник, в текстилно предприятие, на бензиностанция, като пазач и пъдар, като градинар, във вестници. Завършил е българска филология във Великотърновския университет, писал е във вестници, бил е гл. редактор на в. “Народен зов”, както и главен редактор на ефирно радио “Велико Търново”. В 1979 г. е сред основателите на Националния клуб на младия журналист. Автор е на книгите “Време за отсяване”, “Непозната с розов билет”, “Някой зад прозореца”, “Вечеря за пекинез”, “Дълги улици”. 

- Е, как е да бъдеш писател в провинцията? 

- Няма значение дали си в провинцията, в гората, в затънтен край. Важното е говори ли душата ти с теб на езика на истината. Опитвам се да търся най-напред доброто. 

Брат ми Петър Влахов - учител в Златарица, ми помага, един много стойностен човек, често ми е казвал, че е впечатлен от приятелствата ми. Те не са много, но винаги ги е имало. Без подкрепата на приятелите си, а те са всичките талантливи, не бих инициирал създаването на литературен сайт. Не бих издал моите няколко книжки. За мен е важно общуването с някого да ни прави по-добри, просто така - заради живота.

- Това, да откриваш сюжети за разкази от самото общуване, не ви ли създава конфликти, сръдни с припозналите се в четивото? 

- Е, няма как да се мине без това. Всички знаем, че всъщност Чудомир изобщо не се е радвал на обич от страна на голяма част от земляците си, припознали се в образите му от разказите и фейлетоните. При мен не е чак така, но имам всякакви случаи. Среща ме един добронамерен читател, по-възрастен с десетина години, и казва: Ама колко хубаво си описал баща си (татко ми е покойник от 37 години) и чичо си. А аз недоумявам. Не схващам къде и как съм ги описал. Така си е решил човекът, така е припознал образа. Заговориш ли някого тука, той ще ти признае, че животът му е цял роман. Ама не какъв да е, а невероятен, вълнуващ, разтърсващ роман. Само трябва да седне и да го напише, но ето на, не може. Други пък изобщо не се колебаят дълго - сядат и разказват върху листа живота си. Всякакви случаи има. Словото ни е дадено не само да общуваме, не само вещите и явленията да имат имена, а и да разказваме за тях. Когато бях журналист и редактор, и при мен са носили непоносимо слаби и объркани текстове, но съм се стремял да не огорчавам авторите им.

- Ще разкажете ли за случки, превърнати в четиво? 

- Хиляди хора пишат разкази... Аз съм един от тях. И се опитвам да ги чувам от думите и живота на хората около мен.
 
Деян Енев, когото не познавам лично, след едно журиране бе споменал разказа “Еленко тръгна след мечта”, дори го бе определил като “световен образец за разказ”. Е, повод е да се дуя, радвам се, но все пак отчитам и относителността на такава една хвалба. Нали е искал да ме поощри човекът. В него има много действителни случки като тази, че работех известно време с един 45-годишен стар ерген, когото майка му го командваше като първолак. Всеки ден му отпускаше джобни и след всяко плащане прибираше парите му, за които така и не стана ясно дали се намериха след смъртта й. 

Но тя бе поставила драконовското изискване да му се плаща само в новички банкноти

и той, милият, много се притесняваше от това. То му създаваше проблеми, налагаше му се да го удря на молба при вземане на заплата. По няколко пъти на ден се питаше на глас дали довечера шефът ще му даде нови петолевки, щото предния път едната била прегъвана и майка му много се разстроила. В останалото време се питаше дали като умре майка му, ще успее да намери къде са парите, тя не му казвала къде ги крие.

Един път съм на Търновските автогари и гледам седнала една истинска мадама.

Момчетата от моето поколение си имат своята представа за истинска мадама

Какво пък, не беше грях да й се полюбувам. Мадамата стана и се запъти към мен. Оказа се, че се познаваме отпреди години. Казваше се Ивана. Бе направо като извадена от картичка за Дивия запад и поставена на автогарата от сценографи на Серджо Леоне. Ивана не ми е била гадже и дори не съм бил влюбен в нея тайно, но този красив спомен ме накара да напиша “Ситият вълк”. Другата случка е със змията в същия разказ. Тя също е пресъздадена точ в точ. 
Като студент тъкмо бях прочел сборника с разкази на Колдуел “Муха в ковчега”. Много бях впечатлен. Много. Искаше ми се да мога да пиша така простичко наглед и така дълбоко въздействащо. Брат ми Петър служеше в Шумен и с един нощен влак аз се озовах на жп гарата. Чакалнята наистина бе претъпкана и нямаше къде да седна. Намерих местенце в крайчеца на една пейка, и то даже само за едната кълка, до главата на едно спящо момиче.

Момичето се събуди, надигна глава, поогледа ме и попита дали ще го събудя за влака му в еди-си колко часа

Така започна историята “Непозната с розов билет”. 

Имах и случай, когато доста време си писах с една жена, но тя нямаше снимка. Бяха тъжни, но и задълбочени писма. По някое време кореспонденцията избледня и прекъсна. Но след време жената се появи с нов профил и със снимки. Наистина бе жена с осанка и излъчване. Та тя ми каза, че попаднала на кореспонденцията си с мен няколко дни след тежка операция. Били заможно семейство, намерили й болногледачка, дали й лаптоп, телевизор, всичко и всякакви грижи. И тя се регистрирала с профил. Бяха минали години, тя бе минала в ремисия. Твърдеше, че по някакъв начин вярва, че писането с мен й е помогнало да оздравее. Този случай няма и да го опиша като разказ, струва ми се неетично.

- Ако трябва да сравните миналото с настоящето, какъв ще е изводът ви? 

- Като се замисля, не мога да намеря пример като нашия в модерната световна история. Или поне в страните от нашата категория. Няма такава, която повече от четвърт век приоритетно да върви все назад. Това е тъжно, страшно, смазващо, но си е факт.

И по Живково време бях стигнал до извода, че обществото ни почва да губи ценности. Тогава си казвах, че поне две от основните причини се свеждат до липсата на толерантност към другия, към мнението и правата му, както и на липсата на достатъчен професионализъм. Днес могат да се прибавят още много причини за състоянието на упадъка на ценностите в обществото ни. Сред тях аз слагам и това, че управляващите поставят себе си над принципа.