Зловещо се погавриха с бай Пенчо Кубадински, той не заслужаваше това

Преди броени месеци дядо Динчо Динчев стана на 95 години. По този повод той почерпи съседите си, а после събра мъжете от входа, за да се почерпят за здраве и дълголетие с хубава ракийка. Беше много весело. Много песни се изпяха, така мъжете изразиха уважението си към него. А той, разчувствал се от всичко това, се просълзи от умиление.

Дядо Динчо е от китното тракийско селце Свирково, отстоящо на 9 км от Симеоновград. Хората там и до днес се препитават със земеделие и животновъдство. Много от тях са се пръснали по различни краища, но никога не забравят родното си място и го посещават.
“Бил съм едва двегодишен, когато мама е загинала от земетресението

през 1923-та, заедно с един от братята ми - разказва възрастният човек и въздиша, после уточнява: - Много ме обичала тя. Но веднага след това тате докарал жена от съседното село Константиново, която да се грижи за мен и останалите живи братя и сестрите. Докато растях, по цял ден пасях добитъка и внимавах да не сгафя с нещо, защото много ме беше страх от нея. След казармата се задомих и създадох свое семейство. Роди ми се прекрасна дъщеря, от която днес имам внук и правнук”, допълва разказа си дядо Динчо.

27-годишен Динчев постъпва в редовете на МВР. По това време престъпността била висока и често не се прибирал в дома си. Това гнетяло младата му съпруга и в нередки случаи си имали дрязги. Изкарал 5-6 години в това ведомство и един ден, без да се колебае, заминал за строящия се Димитровград. Дали му квартира, което доста улеснило семейните му нужди. Той не спрял да обикаля различни строителни обекти, където имало необходимост, и никъде не се посрамил.
Работата била трудоемка, понеже всичко се вършело ръчно. Не достигали машини.

Още помни и приятелите си от тогава - Иван Тодоров, Пенчо Кубадински, Ганчо Хаимбоаза и други, с които постоянно контактувал.
“Това бяха високообразовани хора—казва дядото и добавя: - Лошо направиха, че толкова зловещо се погавриха с бай Пенчо Кубадински, като му приписаха различни лошотии. Той не заслужаваше това. Е, мен да бяха дошли да попитат –всичко щях да им разкажа. Дори и това, че по цели нощи обикаляше да види къде какво е свършено и не си лягаше, преди да се убеди, че заданията за деня са свършени. А жалко, че никой не го оцени, което историята, надявам се, ще го направи”.
През 1953 г. внезапно се появила нуждата от работна ръка за бъдещия Химкомбинат. Дядо Динчо веднага се включил в това, преминал първо през ВиК, после в дърводелната, за да стигне до цех „Супер”, където се изисквало много внимание и хъс.
По това време се монтирали съоръжения с високопроизводствени мощности

Там, ползвайки познанията си от специализирано учебно заведение, се проявил отново като първенец. Понякога се налагало да се работи до късно. Имало хора, които не издържали на голямото темпо и напускали бързо, но той устоявал, за да премине през редица изпитания, проявявайки амбиция и характер.

За трудовите му заслуги при пенсионирането му през 1983 г. ръководството на комбината стъкмило в негова чест пищно тържество в местен ресторант. Имало оркестър, леел се обилно алкохол, а певица веселяла присъстващите. Когато дошло времето да поведе хорото, една издайническа сълза се стекла по лицето му и той мигом се отстранил, за да не видят околните страданието му. Утре нямало да бърза за работа...

Тъкмо намислили да отидат на почивка със съпругата, съдбата решила друго – тя починала
Дълго време дъщеричката му заедно с внука не го оставяли сам със спомените. Но един ден не издържал на самотата и взел две деца от детски дом, които пораснали под неговите грижи, със съдействието на дъщеря му. Те, вече пораснали, сега се грижат с любов за него.
Ето как, благодарение на пълноценния си човешки живот, той се радва на своите осмислени 95 години.
Но споменът за трудовия живот сред хората не го напуска никога.