Въпреки покрусата от последвалата национална катастрофа, националният идеал живееше в душите и сърцата на хората и засягаше силно дори още невръстните деца. Че това бе така, говори един от най-ранните ми детски спомени, свързан с Добруджа.
Бе топъл летен ден. Играехме на улицата сюрия махленски дечурлига, повечето кандидати за забавачницата. Изведнъж в града забиха черковните камбани. Разтревожени, майките ни излязоха навън, кръстеха се и уплашено високо повтаряха: "Война, война!". Ухилен до уши, изскочи чичо Стефан. В неговата кръчма "Демир капия" се намираше единственото радио в махалата. "Жени, няма война! Добруджа е наша!" - викаше той, размахал ръце.
Лицата на майките ни светнаха, започнаха да се поздравяват една друга и се прибраха вкъщи да си гледат домакинската работа. А ние викаме колкото ни глас държи "Ура!" и запяхме, доколкото можем, добруджанския марш: "О, Добруджански край,
ти наш си земен рай!
В теб златно жито зрей
и вакло стадо блей...”
Тази песен поназнайвахме от възрастните.
Откъде се взеха няколко патрона "Манлихер", не помня. Наредихме ги един до друг на тухла, насочени към стената, ограничаваща незастроеното дворно място. Натрупахме около тях хартия и съчки, запалихме огън и залегнахме отзад по корем в очакване на импровизирания фойерверк. Разтрещяха се патроните, свирнаха куршумите и ние отново: "Ура!". Пак наизскачаха майките ни и като разбраха каква е работата, не се маяха, на бърза ръка ни нашляпаха, което не се отрази кой знае как на нашия "мъжки" възторг.
Та така в старозагорската ни махала ние, малчуганите, отбелязахме завръщането на Южна Добруджа в Татковината. Кратката омая от убеждението, че са я последвали и другите български земи - Вардарска и Егейска Македония, Беломорска Тракия, с отнетата ни част от Родопите, Западните покрайнини и Поморавието, бързо се изпари - те останаха извън пределите на Майка България.
Никола БЛИЗНАКОВ, Ботевград
Все още няма коментари