Малко са известни и „духовните”, тъй да се каже, подвизи на българските хайдути. В песните се говори само за обиране на хазни, за казани със заровено имане, а от това излиза, че хайдутите едва ли не са бродили из горите само за обир. Че е имало такива хайдути – имало, но големите хайдути в нашата история са оставили своето голямо име не с големите обири, а с големите си бойни подвизи и обществени дела.
Раята е унизена до такава степен, че с нарочни фермани се определят отличителните й знаци и облеклото, забранява се язденето на кон, носенето на оръжие, употребата на гайтан, ангарията се превръща в закон, произволът – в система. В нашите и чужди исторически извори изобилстват документи, които говорят за безброй издевателства, заграбване на земи, изнасилвания, завличане на българки в харемите, липса на правосъдие, убийства и грабежи. Редица документи ни представят едно вътрешно безначалие и хаос зад солидната международна фасада на отоманската империя. Това е периодът, доскоро наричан в нашата история „черно робство”. В обстановката на всеобщия възрожденски подем през втората половина на 19 в. хайдутството узрява и преминава в по-висок исторически етап – четничеството. Основен двигател през този период е не вече личната мъст, а бунтовният порив, основната цел – народната свобода. Съотношението на силите е безнадеждно, но това не прави борбата смешна, а велика, една борба, която създаде моралните предпоставки за Априлското въстание. Но да се върнем към хайдутите. От своите горски убежища те връхлитали върху бейските чифлици, обирали и убивали пътуващите турски големци, наказвали подкупните кадии и спахии насилници, поради което са си спечелили и хулното в турския език прозвище „хайдути”, което за народа станало синоним на бунтовничество, закрилничество, юначество и мъжка доблест. Затова той възпява героите хайдути, оплита им поетически венец и ги увенчава за слава и гордост на потомството.
Петко войвода имал в своя „бюджет” суми за подпомагане на църкви и училища
Ангел войвода помогнал за изграждането на Араповския манастир „Света Неделя”, който се превръща в голямо просветително средище в Южна България. Неизвестен войвода е възстановил разрушения манастир „Света Петка Мулдавска” над Асеновград. Не говорим за традиционното хайдушко раздаване на пари, за подпомагане на сиромаси хора, т.е. за връщане на ограбеното на ограбените. Всичко това дава на нашето хайдутство ореол и морална красота.
Може да се предположи, че като хора извън закона, като неограничени господари на гората, които решават с куршум и нож всичките си проблеми, малко значение ще имат за тях моралните задръжки и нравствените норми. Но човек остава изненадан, когато при изучаването на хайдушките истории установява, че хайдутството има свои нравствени и морално-етични принципи, ако не и по-строги от тези в мирното общество.
Хайдутите живеят от грабежи, но и в тая област се очертава ясен водораздел – грабежите имат само наказателен характер и могат да се прилагат само към врагове.
Така например по едно време младата дружина на Румена войвода си позволява да ограби и неколцина търговци християни. Но после заговаря съвестта, идва страхът, очакването на „божието наказание”. Хайдутите взимат решение, влизат в Пирот и пленяват оттам едно красиво малко момче, което водят със себе си, та покрай невинността му Бог да пощади и тях от заслуженото наказание. Момчето остава дълго време при хайдутите, докато най-сетне успява да избяга. Бягството му така разстройва и изплашва цялата дружина, че само след няколко дни тя окончателно се разпада, след като двама от хайдутите правят опит да убият своята войвода.
Хайдутите на Чакър войвода – това е единственият случай в историята на хайдутството – не живеят от обири, а слизат от рилските гори в Самоков и там работят като зидари
Има споразумение между Чакъра и каймакамина, докато са въоръжени с чука и триона и работят, властите да не ги преследват и нападат. Особено строг е хайдушкият морал към женската чест и изобщо към жената. Не е известно жена да е развеждана от хайдути из гората, както са имали обичая турските армии.
При разправата с враговете съществуват също така известни правила и норми, задължителни за всеки истински хайдутин. Когато пленява своя най-яростен противник Калън Тома, богаташ и турски шпионин, Петко войвода не го убива, а цял месец го води из Балкана, разследва неговите мръсни дела и след като хайдушкият съд установява вината му, осъжда го на разстрелване.
Калън Тома предлага фантастична сума за откуп на живота си,
но Петко не се съгласява. Справедливо възмездие! А не на парите!
Рицарските прояви на хайдутите, добавени към техните бойни подвизи и лична храброст, ги превръщат в легенда. И сякаш тъкмо измислицата, тъкмо легендата е най-хубавото, най-красивото, което остава като нещо вечно и живо. Години след като Румена войвода е мъртва, нейното име стряска бейовете в Югозападна България и всяко отмъщение, всяка дързост се приписват на тая великолепна жена.
Филип Тотю минава Дунав през 1867 г., прекосява равнината и навлиза в Балкана, гонен от потерите, оставяйки кървава диря след себе си. Военният резултат от това бойно хайдушко предприятие е равен на нула: десетина, нека са двадесет заптиета и черкези са убити, няколко души са ранени, което значи мравка ухапала дебелокожия отомански слон. Психологически обаче боевете на Тотювата комитска чета с турците действат като искра върху сух барут. Слуховете за тях се разнасят из цялата страна и горещият вятър на тази вълна нажежава патриотизма на българите, подхранва самочувствието и надеждите за освобождение, закалява бунтовния порив на поробените, волята им за борба.
Ето въздействието на хайдутството върху духа на българина. То дава надежда и самочувствие, упование и гордост. Затова един Чакър войвода не стига и народът измисля в приказките, преданията и песните още трима-четирима. Един Вълчан войвода не стига, затова народното въображение го „заселва” из цялата страна, по всички планини, във всички дерета и гори. Един Мартин, един хайдутин поп не му е достатъчен и той охотно го размножава, за да направи десет! Превръща го в символ, и него, и Вълчан, и Чавдар – превръща ги в легенди и под тяхното крило той успява да прекара жив и здрав и през най-тъмните години на тежкото, зловещо робство.
Легендите говорят
Несметни богатства лежат под земята
В Преславската планина е проходът Дервиш. Пътя през него наричали Шахан Йолу. Проходът и пътят се пазели от крепост, наричана Белото градище. До днес по тези места личи водопроводът. Легенда разказва, че тук била лятната резиденция на българските царе. Дворците били много богати. Имало чешма от чисто злато. В подземието била царската съкровищница, пълна с богатства от цял свят.
На север от село Медвен е Борил могила. Легенда разказва, че там било съкровището на цар Борил. Входът на подземието бил сух геран. Долу започвала галерия. Зад желязна врата била съкровищницата. Вътре имало много злато, сребро и безценни камъни. В мраморен сандък Борил оставил корона, жезъл, златен кръст и златен меч...
Император Валент бил убит при Одрин. Римляните го отнесли в Рила. Погребали го в пещера. До саркофага сложили съкровището му. Саркофагът и съкровището били долу... Горе погребали знатните войни, загинали с императора. Около саркофазите им струпали злато и сребро... В пещерата римляните направили препятствия и сложили шипове с отрова...
Югоизточно от Тополовград е село Устрем. На запад от селото се намира Вакъфският (Устремският) манастир „Света Троица”. Предание говори, че през турско пътят за Одрин минавал край река Тунджа. По него минавали турската хазна и пощата. Хайдутите правили обирите в местността Даркая, на 200 метра от манастира. Златото криели в пещера високо в скалите. По тези места върлували Христо войвода, Кара Кольо, Инджето и Вълчан войвода.
Паулина БОЯНОВА
Все още няма коментари