Съветски професор спасява акад. Михаил Арнаудов от ада в Белене

Явлението „Досиета“, което все още продължава да играе противоречивата си роля в българското
общество и политика, не е от вчера. Още преди 9 септември 1944 г., т.е. „по фашистко време”, те са
съпровождали зад кулисите известни българи. Човек с две досиета е и бележитият български
литературен историк, фолклорист и етнограф академик Михаил Арнаудов, известен и в чужбина със
забележителни научни публикации, монографии и книги. Той е доктор хонорис кауза на германските университети в Хайделберг и Мюнстер. „Ученик съм на Гьоте, ако не беше Гьоте, не бих бил „аз“, казвал българският литератор.

Академикът е автор на повече от 50 ценни творби и задълбочени научни изследвания, посветени на Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, Васил Априлов, Иван Селимински, Георги Раковски, Любен Каравелов, Тодор Влайков и др. Той е изключително компетентен познавач на творчеството на класиците на българската литература Иван Вазов, Пейо Яворов, Кирил Христов, Йордан Йовков, Димчо Дебелянов и други. По време на своя 99-годишен житейски и професионален път Михаил
Арнаудов е поддържал лични връзки и приятелства с мнозина от тези колоси на българската литература. Участвал е и в литературни спорове за художествената стойност на едно или друго произведение на свои съвременници.

Сред необикновените истории на неговия дълъг и смислен живот е и осъждането му от Народния съд през 1945 г. на доживотен затвор само защото от юни до септември през 1944 г. е бил министър на народното просвещение в правителството на Иван Багрянов. Близки на семейството на академика са споменавали, че той е приел поканата за този пост под силния натиск на съпругата си. След Деветосептемврийския преврат на учения са му отнети академичните длъжности в Софийския
университет и в БАН, забранено му е да публикува трудовете си и е арестуван. Премиерът Багрянов и повечето министри са екзекутирани, но на академика му се разминало, защото не се намерили
доказателства за фашистка дейност. Това било ясно и от подробното досие, което фашистката власт
надлежно събирала и съхранявала за неговото ежедневие, връзки и контакти. Това е разказано в
изследването на българския литератор и историк на културата Емил Ив. Димитров „Досието на Михаил Арнаудов“, издадено през 2007 г. на фона на публикуването на досиета на съвременни български политици. Проучването е и показателно за превратните политически ситуации и тежките им последици за българите през 20. век.

Освобождаването на Михаил Арнаудов от затвора e любопитна история, а и показателна за силната
българо-руска връзка в науката и културата. То се случва при управлението на Вълко Червенков. По-
млади професори, колеги на академика, разказват, че заслугата за прекратяването на доживотната присъда на Михаил Арнаудов е на известния руски българист Николай Державин. Езиковедът проф. Стефан Брезински си спомня, че през 60-те години на миналия век професорът по стара българска
литература проф. Петър Динеков му разказал как година след като Арнаудов бил вкаран зад решетките, в България с научна цел пристигнал изтъкнатият руски учен Николай Державин. Още с пристигането си в София руснакът поискал да се срещне с акад. Арнаудов. Двамата били приятели и колеги, чиято област на изследвания била българската литература и Державин много ценял трудовете на българина. Сред властта настанал смут – не знаели как да изпълнят искането на „съветския другар“! Проблемът стигнал до Вълко Червенков. Той наредил веднага да освободят Арнаудов, да го облекат в нов костюм и да го срещнат с Державин. Двамата академици колко са
разговаряли, какво са си казали, не е известно. Но след това Арнаудов не бил върнат в Белене, където бил заточен. Академичните му позиции и правото му на публикации били възстановени, собствеността му - върната. По-късно през 60-те години той дори получил и орден „Народна република България“ - първа степен.

Акад. Арнаудов бил изцяло посветен на изследванията и писането. Негови съвременници казват, че той не ходел на погребения и панихиди, както и избягвал разговори за болести, за да живее бодро и да не мисли за смъртта. Интересувала го само работата. Моят дядо, известният агроном и автор на
учебници по пчеларство и лозарство Иван Валачев, който другаруваше с акад. Арнаудов, с когото бяхме съседи в столичния квартал „Княжево”, ми разказваше какво му е споделил академикът след
освобождаването му от затвора: „Достатъчно ми е сутрин да се събудя, да видя, че слънцето е изгряло и съм щастлив, че мога да седна да пиша“. Изследователи на неговото особено ценно за
българската литература и нейната история творчество твърдят, че дори в затвора той не спирал да пише и там сътворил един от томовете си за българския фолклор.