Спомени от соца: Психиатрията като оръжие на партията

Беше пролетта на 1963 година. Тогава живеехме в една къща със семейството на чичо Кольо, известен повече с прякора си Буч. Получил го в царския затвор през 1934 година, защото бил като копие на героя от някакъв американски филм. 19- годишният тогава Кольо бил обвинен по Закона за защита на държавата в противодържавна дейност, бил член на забранената БРП/к/.

И така, с малки изключения, изкарал повече от девет години в затворите на демократична царска България. Слушал съм неговите спомени, как са ги били по 5 денонощия с бичове по стъпалата и поставяли краката им в кофи със солена вода, за да издадат нелегалните си другари. Едното му око бе повредено от такъв удар с бич.

След 9 септември 1944 година се очаквало Буч да направи кариера, та нали неговата партия би трябвало да го обезвъзмезди за борбата му за социални правдини и отнетата младост в затворите. В първите години имало подобен развой, преминал през няколко отговорни постове, първо в МВР, после такива, свързани най-вече със строителството на нови обекти.

Беше известен и уважаван човек. След години са ме спирали хора, за ми казват как е спасявал фамилиите им от изселване заради „кулашка дейност”, или е намирал работа на върнали се от Белене, за да стъпят на краката си. Подобна бе историята на един съсед -чичо Георги, който беше дърводелец, имаше банциг и абрихт, а това се считаше за фабрика от народната власт. Бяха си народили четирима сина с леля Вена, а партията щяла да ги изселва заради дърводелната. Намесил се чичо Кольо и ги оставили на мира. Четиримата синове завършиха до един висше образование. Най-големият стана атомен физик и десетилетия работеше в ядрения център на СССР-в Дубна. Вторият  бе доцент в Софийския университет, другите двама бяха инженери. Но...
Дори и сега, във времето за което ще стане дума, чичо Кольо получаваше писма от страната адресирани „До Кольо Буч”, без улица и адрес. Градът беше не толкова малък, около 20 хиляди жители.

Един ден влязох при леля, неговата съпруга, да я помоля за чашка олио и станах свидетел на смущаващ разговор. Чичо Кольо не предполагаше, че аз, 12-годишният пионер, ще запомня това, което чух от него за цял живот.
Станал на окръжната партийна конференция и изкритикувал своите партийни лидери. „Другарю Тричков,/тогава Първи секретар на окръжния комитет и член на ЦК на БКП/ за това ли дадохме младостта си, за това ли се борихме. Вие погазвате всички норми за разпределение на благата. Ленин ни е учил, че разликата в заплатите между работника и неговите ръководители не трябва да е повече от 1:3. А какво правите-при 80 лева средна работническа заплата вие си позволявате да вземате по 600 лева”.

Залата онемяла. Вечерта верни другари на Кольо го предупредили, че в комитета обмисляли да го изпратят в психиатрия.

Чичо Кольо изчезна за два дни. Леля тихо ридаеше у дома.
Както разбрах години след това той прескочил до останали негови другари от затворите, станали влиятелни в София.

Отърва психиатрията. Но един месец след този случай без предизвестие го пенсионираха- на 47 години. А тъкмо имаше син и дъщеря студенти, още едно момче ученик и не бе изплатил заемите за строената с много усилия къща за семейството.
Беше корав човек, взе назаем отнякъде машина за циклене на дюшемета и паркет и изучи своите деца.

А аз така и докрай не можах повече да повярвам в насажданите ни догми и партийни канони.