Соло за сърдечна струна

Била съм в много близки и далечни страни и от всяка имам натрупани един куп спомени. Но когато ги сложих на масата, един вид като равносметка на преживяното, над всички доминираше един…

В този ден

Москва се стичаше към „Лужники” на благотворителния концерт на звездите на естрадата

Поетите от „Арбат” пишеха лирични стихове и ги подаряваха с автографи на русокосите китаристи. От платната на художниците изгряваха закачливи погледи и усмивки. В този ден съветският Димитровград посрещаше гости от своя български побратим. Събираха се певци, поети, артисти от двата едноименни града и по цели нощи не се разделяха с китарите.

Очарователната Невена Коканова се пробваше при руските частушки, а гласовитата Маргрет Николова разпяваше с песента за Альоша

 Тогава в града на атомната енергетика на тогавашния СССР току-що бяха нацъфтели ружите. Истински български ружи, каквито цъфтят и в моето село. Тук ги бяха посадили българските инженери, специализирали в града. А река Черемшина, край която е построен Димитровград, по това време е необикновено красива. Водата „цъфти” и става изумруденозелена. Един от българските поети, пловдивчанин, веднага написа стихотворение и го кръсти „Приятели”. По този повод поетът от Чувашия Михаил Юхма ни разказа една от притчите на своя народ: „Попитал един внук своя белобрад дядо: „Има ли нещо в света по-скъпо от златото?”. Има – отговорил старецът, - приятелството”. „А има ли нещо по-здраво от желязото?”. Има – приятелството!”. „А кое е по-силно от смъртта?”. „Приятелството – отново казал старецът…” След това Михаил Юхма откъсна няколко ружи и ни ги раздаде с думите: „Имайте приятели, независимо дали от Русия, Америка или Чувашия, но да са истински!”.

Ако някой някога е пътувал из Вешкаймски район на Русия, знае колко е разстоянието от Димитровград до станция Вешкайма. Намерих го на картата – точно един нокът място. Сгънах картата и тръгнах да гостувам на приятели. Вярно е, от Вешкайма до Беклемишево (странно, но и в България има село с това име), където отивах, разстоянието беше 42 км. В това село живее поетът Виталий Сиз, който преди време на една среща в Москва ми подари поемата си „Обич”, написана на български. А е сляп. Как се е ровил в речниците, как е търсил думите, не знам, но поемата, посветена на българин, е факт. И за него светът съществува само с многообразните си шумове и със стипчивия мирис на рябина. Поемата му „Обич”, 

посветена на един напълно непознат за мене българин червеноармеец – Илия Живков

от село Меляне, Монтанско, загинал през 1943 г., е отпечатана в първата му книга. Не бяхме се виждали с Витя повече от десетина години. Държах на тази среща и почти налудничаво тръгнах за Беклемишево. В станция Вешкайма обаче ме посъветваха – не тръгвай, докато не спре дъждът! Извика ме младата касиерка на станцията:

„Слушай, тук имаме един кон. Единствен той може да пътува в дъжда. Ако искаш, качвай се и тръгвай. Не се бой, много е кротък, знае пътя…”

Помогнаха ми, качих се и конят пое към Беклемишево. „Не връщай коня – извикаха след мен, – той знае обратния път, но седлото обезателно!”. Този спомен и до днес се блъска в главата ми. Но нещата са такива, каквито са, и както казва Витя: „Ничего не поделаеш!”. Затова пък срещата ми със слепия поет, вдъхновен от един героичен българин, е едно от най-хубавите неща, които са се случвали в живота ми. По-късно, след около двайсетина дни, пътувах с Уфенския влак за Москва и отново минах през станция Вешкайма.

„Ето го – извиках спонтанно, - това е моят кон! Познах го по черното седло с червени ръбове. Върнал се е сам”. Пътниците в купето ме гледаха странно. Единият от тях дори сложи палеца на слепоочието си, за да покаже, че не съм в ред, и каза: „Ти какво, за България ли си спомни? Тя, носталгията, какво ли не прави с човека…”. А моят кон наистина стоеше на станцията. Чакаше дъжд.

И нови пътници за Красный бор и Беклемишево. Също като поета Витя Сиз, който в дъждовно време винаги топи руската баня до червено. За всеки случай. И винаги има навързани брезови метлички за неочаквани гости. Като мен. Тогава дори и не бях предполагала, че мокра като кокошка ще вляза в тази баня, натопена до червено, а от метличките, с които се удрях, ще се носи стипчив мирис на бреза. И ще си мисля за новите стихове на слепия Витя, който учи български по слух, и за чувствата, които бушуват в душата ми… Днес, толкова години след онова мое дълго и странно пътуване, знам, че поне старея достойно. С безбройните спомени