Андрей Ляпчев губи ума си по Виола Каравелова  

На 12 декември 1866 г. в Ресен (днес в Република Северна Македония) е роден Андрей Тасев Ляпчев. Той е български политик и държавник. Ярка фигура е в Демократическата партия и Демократическия сговор. Министър-председател на България в 43-тото, 44-тото и 45-ото правителство.

„В началото на миналия век, в село Нъте, Мъгленско, една тълпа заобиколи на Великден църквата, за да потурчи богомолците. Едни се потурчиха, други бидоха изклани. Някои, малцина, се спасиха и се разпръснаха по Македония. Едно от тия избягали семейства, Доревците, се засели в Ресен. От тях е родът на Андрей Ляпчев.

Младините на Ляпчева бяха буйни. Той бавно узря за голям държавник. Но и Пенчо Славейков бавно узря за голям поет. Тоя род хора са като доброто вино: годините ги усъвършенстват. Напредъкът на възрастта у Ляпчева бе наистина с непрекъснат възход на ума. Той старееше в разцвет, а това бе голямото обаяние на неговата личност. Защото няма нищо по-хубаво у един народ от млади с пламък и стари с мъдрост. Ние правим голяма разлика между мъдрост и наука. Ляпчев имаше и двете. На млади години той бе чел много и може би някак разхвърляно. Но в много насоки на мисълта неговите познания бяха основни и той никога не спря да ги разширява. Запознат с много култури, той нееднакво ги възприе. Той нищо не взе от русите и твърде малко от французите.“ Това пише големият Симеон Радев за земляка си във вестник „Зора“ през 1933 г.

Политиката на Ляпчев като премиер се отличава с установяване на вътрешен мир. Амнистирани са 1000 политически затворници, арестувани при „белия терор“. На комунистите е разрешено да възстановят партията си. Бележито е и стопанско възстановяване на страната – изтеглени са бежанският и стабилизационният заем. Правителството губи изборите през 1931 г. и е заменено от Народния блок.

Същевременно безнадеждната любов на бъдещия министър-председател на България Андрей Ляпчев към по-малката дъщеря на Петко и Екатерина Каравелови – Виола, така го разтърсва, че политикът минава под венчило чак на 45 години. И не случва на жена.

В първите години на ХХ век, когато въздиша по изисканата Виола Каравелова с теменужени очи, Ляпчев е катастрофално беден, макар и изключително талантлив журналист. Приятелите му си спомнят, че спи в редакцията на вестник „Пряпорец“, защото няма къде да живее, и се храни само ако някой му заеме 50 стотинки за чорба. Смелост обаче не му липсва. Влюбеният се престрашава и иска от госпожа Каравелова ръката на Виола. Достолепната дама знае, че кандидат-женихът боготвори Петко Каравелов, но му отказва, защото желае охолна сигурност за дъщерите си.

В своя дневник от 1901 г. Екатерина Каравелова пише: „Дойде Ляпчев развълнуван, с подути очи. Помислих, че някой ще да е умрял. Обясни ми несвястно, че не бил спал цяла нощ и макар да не притежава никакви парични, обществени условия, след безсънна нощ намира кураж да изкаже лудото си решение да иска Виола. Целуна ми ръка и обяви да остане това в тайна между нас двамата. Изненада ни дава животът всеки ден…“.

Двадесет години по-късно Ляпчев нарича тази своя постъпка „безумна“, тъй като не е бил достоен за дъщерята на своя кумир Петко Каравелов. Виола не го иска за съпруг, защото се чувства чужда на грубата българска действителност след обучението си в Русия.

След отказа на г-жа Каравелова да му даде дъщеря си младият Андрей Ляпчев се потапя в политиката като противоотрова на любовта. Под натиска на съпартийците си, които твърдят, че един български министър не може да бъде ерген, Андрей Ляпчев се жени на 45 години през април 1911 г. във Виена. Церемонията е в руската църква пред четирима свидетели. Съпругата му Констанца, която е на 24, не само демонстративно не го зачита, ами още в първите години от брака им започва открито да му изневерява и го замесва в пикантен скандал, като не крие връзката си с апаш.

„Голям бе Ляпчев по ум. Голям бе и по сърце. „Со благо и со кротце“ не бе само методът на държавник. Тя бе и душевен вик. Ляпчев повтори тоя вик и при смъртния си одър. Последните му думи бяха думи за обич и сговор между българите. Той умря като вярващ, с разпятието пред него. Но вярата в Бога е неразделна от вярата във вечната правда. Затова, преди да склопи очи, той искаше да види, с един пророчески взор, българските земи в сияние. Пред тоя образ на бъдещето ние, неговите съграждани от Ресен, взехме сбогом от него“, пише още Симеон Радев.
Ляпчев завещава дома си на улица „Кракра“ 21 на БАН.