Спомени от соца: Как се сдобихме с 2 кг банани за Нова година

Стефка Попова
 
 
 
Сигурно си спомняте, че бананите и портокалите бяха невиждан лукс през соцгодините. Пускаха ги в мърлявите магазини  плод-зеленчук, но само преди Нова година. Да разбере народът, че е празник и да е щастлив. Истинска сага беше човек да успее да купи за детето си от жадуваните екзотични плодове, защото се свършваха за броени минути. И на километричните опашки за банани  никой не знаеше дали изобщо ще стигнат до него. При това даваха на човек само по 1 кг., бройте 4-5 банана, ако са от по-едрите.

Имахме шанса, че живеехме до такъв прословут плод-зеленчук. Е, вонята на разлагаща се стара стока през лятото и мътните вади, които се стичаха по тротоара от вехтите изпочупени щайги с полуизгнили зеленчуци и сливи, готови за ракия, не ни даваше покой. За това не бяха виновни продавачките, такива им ги доставяха. Но пък ако човек спечели тези продавачки, а това направи някак си съпругът ми, печели и банани и портокали. Защото те му казваха кога чакат да пристигне камионът от склада, натоварен с изкусителните плодове.

Той бягаше от работа, признавам, зареждаше се пред магазина и още щом товарната кола спреше пред него – тутакси поемаше разтоварването на кашоните. А ние с детето, то беше 4-5 годишно и лигите му течаха от мерак да хапне бананче, гледахме от прозореца. Мъкнеше мъжът ми, който е научен работник с мизерна заплата, тежките кашони. Веднъж се сецна, та едва го оправихме. Всички зорко наблюдаваха „хамалите” -  някой от тях  да не грабне в суматохата банан, та да ощети чакащите. Защото плодовете бяха малко и продавачките непрекъснато предупреждаваха нови хора да не се редят.  Само че опашката набъбваше като корем на току що нахранена акула.

И ето ги вечните тарикати – българинът не може да живее без да излъже и пререди някого. Първо изведнъж се пръкнаха десетина баби с бастуни – имат предимство, нали са инвалиди. Вестта за бананите се разнесе мълниеносно в близката градинка – поне 15 майки с малки деца и колички, се намърдаха в предните редици на опашката – и те имат предимство. А от края й други тарикати нагло и бързо се плъзгаха към щанда. Бдителни граждани, уж зорко пазещи реда си, се опитваха да ги спрат. Но напразно, вихреха се скандали. Заради тях продавачките от време на време изкрещяваха: „Сус! Ще изгоним всички!”. После се препираха с шофьора на камиона да им свали поне още няколко кашона с банани. Но той се опъваше – явно обещал ги е на друг обект, срещу левчета, разбира се.

Най-сетне бананите и портокалите са свалени. Двете продавачки чевръсто подготвят теглилките – очукани архаични кантари с две метални плоскости. На едната се слагат месингови грамчета, на другата – стоката. Продавачките първо мерят на „хамалите” – за тях се полагат не по 1кг., а по 2 кг. банани. Ура! Плодовете вече са вкъщи, детето лакомо захапва първия банан, после втори… Спираме го, ще си навлече диария. До другия ден обаче не остава нито един банан. Ние с мъжа ми само се облизваме. Но сме щастливи – в дома ни влезе голяма радост – банани, при това цели 2 кг.