Спомени от соца: Когато нямаше химикалки и пишехме с мастило

Родители да висят цяла нощ на опашка, за да запишат детето си в първи клас? Нямаше такова нещо по време на недалечния социализъм. Напротив, учителки от различни школа всяка есен обикаляха къщите и питаха – има ли дете на 7 годинки, за да го запишат за първолак.

Така записаха и мен в началото на 50-те години на миналия век в сегашното елитно столично училище „Васил Априлов”. Помня първите дни в класната стая. Още съвсем неориентирани, отивахме на училище с по една тетрадка в ръка и добре подострен молив. Някои носеха и гумичка в джобчето си. По-късно ни задължиха да си купим черни престилки от памучен сатен. И доста грозни кафяви куфарчета от пресован картон, в които да слагаме буквара и тетрадката.

Истинският ужас обаче настана, когато започнахме да пишем с мастило. Химикалките още не бяха познати и изографисвахме разкривени букви с дървена перодръжка и метален писец. Само с лилаво мастило, такова беше указанието от образователното министерство. Във всяка книжарница продаваха много модерните за онова време, т.нар. неразливаеми мастилнички от бакелит. Не знам кой ги беше измислил, но явно идеята му е била и обърнати с дъното нагоре да не позволяват на мастилото да изтича. Така дрехите на малчуганите винаги да са чисти. В интерес на истината обаче, мастилниците течаха като луди. И всички в класа бяхме омацани от главите до петите с лилави петна.

Няма да забравя нашата учителка, другарката Илиева. Веднъж беше дошла в клас с чисто нова зелена жилетка. Изглежда беше и модерна за онова бедно на стоки в магазините време, много вероятно - купена с връзки. Но палавият Гошо, който седеше до мен на чина, за да го превъзпитам, топна писалката си в пълната мастилница, замахна във въздуха с нея и опръска новата жилетка на другарката Илиева. Тя цялата се покри с петна от лилаво мастило, които ставаха все по-големи и по-големи, защото мекото трико бързо ги попиваше. Класът буквално замря. Очаквахме, че учителката ще се развика и ще издърпа ухото на Гошо. Нищо подобно. Лицето й се зачерви, но тя запази пълно самообладание и продължи урока. С това и с много други хубави неща запомних другарката Илиева. Както и уж „неразливаемите” мастилнички от грозен кафяв бакелит.