Спомен за едно прекрасно лято в дебрите на Родопите 

Радостина Петрова

Предложението на Георги Кадиев българските трудещи се да ползват 25 дни платен отпуск разбуни през тези дни държавата. Икономиката ще се срине, скочиха работодателските организации. Ами че те българите и без това си почиват много с разни национални празници, защо са им повече дни отпуска, припяха в хор и разни висши чиновници, които лапат народна пара, без да стъпват на работните си места.

А имаше години, когато българинът почиваше – по силата на Кодекса на труда, не по 20, а по 28 дни, а България беше в редиците на развиващите се държави.

Но не носталгията към социализма, а носталгията за хубава почивка, която те зарежда не само със сили, но и с много емоции, ме връща към далечната 1985 година. Навремето имаше един девиз, който днес все по-рядко се чува: „Опознай родината, за да я обикнеш”. Та и аз реших да я опозная с двуседмично екскурзионно пътуване в Родопите.

И за да бъде урокът по родолюбие пълноценен, взех с мен и малката ми дъщеря Даниела. Маршрутът на нашия преход включваше язовирите „Батак”, „Васил Коларов” – днес „Копринка”,  „Широка поляна” и „Антонивановци” – днес „Въча”. Няма да ви описвам красотите които видяхме, нито емоциите от дългите преходи. Ще ви разкажа обаче една итересна случка на хижа „Орфей” – някъде в дебрите на Родопа планина между язовирите „Широка поляна” и „Антонивановци”. 

Стопани на хижата се оказаха едно много мило семейство – мъжът, вече не си спомням името му, пенсиониран геолог, а жената – бивша учителка, страхотна изпълнителка на родопски песни. Геологът беше направил нещо като малък музей, в който бяха изложени красиви разноцветни камъни. Първи за сбирката, разбира се, се лепнаха децата. И не стига това, ами хукнаха из гората с новия им учител да дирят „скъпоценни” камъни. Вечерта дъщаря ми вече беше напълнила цял плик с какви ли не „съкровища” – малахит, оникс, янтар, яспис, планински кристал... Щастлива, че е надникнала в непознат досега за нея свят.

За нещастие през нощта вдигнах температура и на другия ден с огромно усилие нарамих тежката 12-килограмова раница на гърба си за следващия преход. Това ни беше може би десетия ден от пътуването и въпреки че теренът не беше от най-трудните, той се оказа непосилен за мен. Имах чувството, че съм нарамила не раница, а скала. На първата почивка приятелите от групата, които видяха колко ми е зле,  ми предложиха да дам част от багажа на тях. „Благодаря, много сте мили.” И ето ти изненада – наистина съм носила скала. На милата ми дъщеричка й се досвидяло да остави камъните в хижата и ги набутала в моята раница, в нейната нямало място. В първия момент бях готова да кресна, но като видях жалните детски очички, вперени в мен, сърцето ми се размекна.

Е, Дани вече е голяма дама, но камъните и до днес се пазят като съкровени съкровища и спомен от едно прекрасно лято в Родопите.