Поколението българи, които днес са над 45 години добре си спомня поета Веселин Андреев /1918-1991/. Стихотворението му “Антон” се изучаваше в училище и декламираше толкова често, че строфите му бяха влезли в главите на много български юноши толкова отчетливо, както днешните българчета запаметяват парчетата на Азис. Но какво да се прави – всяко време с героите си!
Веселин Андреев влезе в българската поезия след 1944 г. със славата си на политкомисар в най-известното партизанско формирование – бригада “Чавдар”. По време на съпротивата той е човекът, стоящ най-близко до командира Добри Джуров.
След априлския пленум през 1956 г. чавдарци изпревариха с няколко гърди партизаните от другите отряди в страната. Това не беше случайно – техният авторитет растеше
с могъщото рамо
на правешкият хитрец Тодор Живков.
Отстрани погледнато Веселин Андреев (истинското му име е Георги Георгиев Андреев) можеше съвсем спокойно да мине за придворен поет – толкова често хората го виждаха в първите редове на президиумите, на метри от Първия човек на държавата. Но всички, които са познавали писателя отблизо, твърдят че той запазил за цял живот идеализма си от Балкана и доста драматично изживявал всички колизии на социализма. В едно от интервютата си (през 1986 г.) поетът без притеснение казва: „Най-смислената отговорност през живота ми изпитвах, когато бях политкомисар. Иска ми се до края да си остана политкомисар...”
В годините, когато беше още жив в писателските среди почти нямаше достоен човек, който да не уважава в някаква степен партизанския поет. Вечно наблюдаваният с подозрение от властта Валери Петров си спомня: “След едно от кирилометодиевските или деветосептемврийските раздавания на отличия получих писмо от Веселин Андреев, който ми казваше, че се срамува от неприлично ниската степен на ордена, който ми бил даден. Един достоен акт от негова страна...”
Голяма драма Веселин Андреев изживява още докато е в Балкана. Един ден политкомисаря на бригадата научава
за смъртта на брат си
Андрей Андреев, загинал при сталинските репресии в СССР, напуснал за известно време другарите си в планината и едва не бил обявен за предател. След 9 септември 1944 г. Веселин Андреев пътува до Москва, по всички възможни начини се опитва да научи нещо за брат си, но навсякъде среща ледено мълчание. Не му обръща внимание и Тодор Живков, който истински започва да се дразни от настояването на поета да се поискат досиетата на хилядите изчезнали в Съветския съюз хора.
През 1979 г. Веселин Андреев прочита стиховете на току-що самоубилата се талантлива бургаска млада поетеса, /още ученичка/ Петя Дубарова. Нещо трепва в душата на 68-годишния писател. Съвременниците разказват, че партизанският поет освен, че бил запленен от поезията на Петя, буквално се влюбил в мъртвото момиче. Четял дневника й с неприкрита ревност, говорел с приятелите си все за нея – своята голяма и последна любов. През 80-те години голямото му чувство буквално изригна в книгата му “Соната за Петя Дубарова”. Много от приятелите му и днес казват, че тази книга надминава по качества всичко, което Веселин Андреев е написал на младини.
След 1989 г. поетът веднага стана обект на груби политически нападки. А разривът между него и Тодор Живков стигна до съдбовни измерения – на 11 февруари 1991 г. творецът е намерен мъртъв в дома си в столичния квартал „Изток”. Андреев слага край на живота си, поглъщайки огромна доза лекарства.
До него се търкаля предсмъртното му писмо: “Мои скъпи близки, близки единствени, мои далечни близки? Простете ми, че така насилствено, самоубийствено тръгвам към далечното, от което връщане няма. Но аз вече друг изход нямам.
Депресии са ме връхлитали
и по-рано, но не с такава разрушителна сила. Ако душата може да има рани, моята сега е една цяла рана. ... Не ме осъждайте. Не казвайте, че проявявам слабост. Трябват ми огромни сили, за да си тръгна от вас...Преди да изляза от живота, аз излизам от Българската социалистическа партия... Проклет да е Живков! И живковистите!”
На времето смъртта на Веселин Андреев предизвика огромен шум в медиите. Перото на Стефан Продев, главния редактор на вестник “Дума” дописа поетичните строфи на политкомисаря на бригада “Чавдар”: “Веселин влезе в живота ни чрез революцията. Днес революцията е мъртва. И той си отиде. Написа последните си писма, покани черната гостенка и каза “Сбогом!” на всичко.... Така си отиват само смелите.”
А поетът бе избрал смъртта сигурно и затова, че в отвъдното го повика любимата му Петя Дубарова... Затова в предсмъртните си редове бе запитал сам себе си: “Петя Дубарова – дали ще я срещна някъде?”
