През 1887 г. в общо взето спокойния столичен вестник „Родолюбец” се появило нещо наистина нечувано – стихотворен акростих срещу министър-председателя и шеф на Народно-либералната партия Стефан Стамболов. По това време българският печат (главно концентриран в София) бил подложен на жестока цензура.
Главен цензор бил секретарят на градоначалника – доста неграмотен тип, който орязвал цели статии от вестниците в опозиция. Тиражът на някои издания стремително паднал надолу.
Редакторът-стопанин на „Родолюбец” Илия Йовчев решила да публикува „тайнописно” обвинение срещу Стефан Стамболов като сатрап на свободата на печата. Обърнал се към дядо Петко Славейков да приготви акростих – но старият поет бил болнав и му отказал. С работата се заел журналистът Никола Пиперов. Само след няколко часа изпълнил поръчката на Йовчев и на следващия ден в „Родолюбец” грейнало стихотворението „Любовни планове”. Тайнописът бил доста сложно кодиран – читателят трябвало първо да прочете буквите на излизащите с отстъп вляво редове: „Стамболов тиранина…”. А след това разместените вдясно строфи давали продължението: „…упражнява най-убийствената цензура!”.
Още с излизането на броя издателят Йовчев се уплашил от последствията, които можел да му донесе акростиха. И страхът му бил съвсем оправдан – скандализираният министър-председател Стефан Стамболов веднага разпоредил полицията да „свие сърмите” на редактора. Арестували и осъдили Илия Йовчев по бързата процедура – тогава никой не искал и да чуе какво е това свобода на печата. Присъдата за публикацията на скандалния акростих била три месеца затвор. Малко преди случаят да влезе в съда, „Родолюбец” публикувал още едно стихотворение със скрит смисъл. Творбата се казвала „Мой друже” - целта й била да се надсмее на нещастния редактор. И до днес днешен никой не открил кой е неният автор. В скритият акростих се четяла откровената подигравка: „Теле си, Йовчев, пикаеш на лопуш…” Докато редакторът излежавал тримесечната си присъда в зандана, цяла София научила за шокиращите редове в „Родолюбец”.
ЛЮБОВНИ ПЛАНОВЕ
Снощи е либе заспало,
Увито в меки постели,
По копринена ризица.
То се е на сън предало,
Ах, каква хубост то има:
Руса му коса къдравка,
Алени устни прикрива.
Моминска снага тополка
Живо се кърши превива.
На вода кога отиде
Блещи кат ясна звездица.
Ялмаз пръстени и гривни
Върви жълтици не носи
Около бяла гушица,
Ала го Господ надарил
Люто да гори сърце ми,
Най-вече с своите очици,
Ангелски бели ръчици.
Олеле, мамо, искам го,
Имам аз любов гореща.
Веднъж се либе залибва.
У сърце й мамо легнало
Тежък е камък паднало,
Болки и рани ще бликат
И смъртоносна огница;
И лудост може да дойде
И сами да се погуба
(Сал това, сине, не думай)
Рано ако не идеш
Та либе да ми споходиш
Верно му милно пошепнеш
Армаган от мене това е:
Есен ще скоро настъпи,
На гора листи опаднат, -
Ний трябва да се вземаме.
Ако ли старий не дава,
Церов ще кривак да грабна,
И двамата ще си побегнем.
(Едно сал ще те помоля -
Никому това не казвай).
На либе още заръчам
За мене да си не жали
Ако за него копнея –
У болки няма надежда.
Раните сърце не тешат,
А повече го убиват.
Все още няма коментари