Политкомисарят на отряда "Чавдар" не цепеше басма на Тодор Живков

Един от забравените българи е и колоритният доц. Атанас Лашев, партиен функционер, политкомисар на отряда “Чавдар”, единствено на него възложили нелеката задача да “отвори” очите в идеологията на марксизма-ленинизма на бивши министри, банкери, политици, депутати, фабриканти, ректори, декани и професори от последното фашистко правителство преди 9 септември 1944 г. 


Отечественофронтовската власт окупира всички министерства. Стига до завеждащ отдел в Комитета за изкуство и култура, но тъй като не е цепил басма никому, включително и на Тодор Живков, е “заточен” в Академията за обществени науки и социално управление (АОНСУ) при ЦК на БКП - филиал Варна. За награда, която хич не го грее, го правят доцент. Дори накрая му разрешават да си пусне... брада, ерес по онова време.

Атанас Лашев, както много свои видни събратя, е обречен на неизвестност - името и снимката му не фигурират нито в интернет пространството, нито в една BG енциклопедия. Единствено Пенка Дамянова, за кратко директор на Варненския драматичен театър “Стоян Бъчваров” през 1963 г., в мемоарите си “Спомени за разни места и години”, по-точно в цикъла “Историята в личен разказ”, нищи мъгляви спомени за Лашев, по това време завеждащ отдел “Театри” в Комитета за изкуство и култура. Нелицеприятни, разбира се, защото последният самоволно спира пиесата “Мъка по цветовете” с режисьор Любен Гройс заради “идейни грешки”. Явно Лашев по това време все още е със силни позиции във властта, след като и българският вариант на Лаврентий Берия - Милко Балев, не оспорва решението на културтрегера. Какво се случва с него от 1963 до 1983 г., когато пишещият тези редове се докосна на живо с инакомислещия, можем само да гадаем. Част от истината обаче изплува по-късно, макар и откъслечна, в кратките ни разговори.

Пет-шест години преди тъй наречената демокрация окръжните комитети на партията подеха инициатива “отбрани” и “проверени” журналисти от местния орган на ОК на БКП (други печатни издания нямаше) да завършат специализиран курс за ръководни кадри в разпръснатите из страната 

АОНСУ-та, едни от най-разкошните бардаци на партийната върхушка

Съперничеха им единствено резиденциите. И моята скромна родопска милост, макар да не беше член на БКП - червеното “Гестапо” бе проучило, че дядо ми имал кръчма в Чирпан, от в. “Нов живот”- Кърджали, бе “трансферирана” във Варненския филиал. Нямаш право да откажеш, а откажеш ли, най-много да те занитят в някоя селска многотиражка. 

И така от 10 май до 4 юни 1983 г. на ден изучавахме по 8 часа “Актуални въпроси на марксистко-ленинската теория и политика на партията”, след което, естествено, всички получихме дипломи. В продължение на близо три седмици мозъците на отбор висшисти, завършили филология, журналистика, социология и още какво ли не в най-елитните университети, бяха промивани от една наука, която нямаше нищо общо с действителността. Търпяхме, най-вече заради благинките - 

храна като в швейцарски санаториум, лукс стая за двама, 

евтино до безумие барче, в което можеш да се наливаш до безпаметност. Намерихме му цаката, що да се изморяваме по разни заведения и да трошим излишни пари, когато всяка вечер един от нас “обявяваше” рождения си ден, купувахме достатъчно евтина пиячка от барчето и засядахме в една от стаите. А колегите дрънкат, от класа по-висока класа - брилянтният поет от с. Кладница, Пернишко, Георги Миланов, завършил Литературния институт “Максим Горки” в Москва. Ярки образи бяха и талантливото още по онова време перо Веселина Седларска, Ирена Данаилова от Видин, бате Любо Димитров (Бахчеванов) от Дряново, който, макар и с недъг, си взимаше по два дни отпуск на седмица и ни зареждаше с разкошна сливова скоросмъртница, Исак Гозес, който в свободното си време постоянно тракаше по “Марица”-та и отбягваше светските ни суети, таланти от Сливен, Ямбол, Стара Загора... Най-странното е, че натегачи между нас нямаше, изпълнявахме партийната повеля, дълбоко в себе си вярвахме, че тя е обречена на провал, но пък се кефехме, че ние, БКП плебеите, ползвахме, макар и за кратко, лукса на върхушката. Когато се обособихме като “затворено” общество - вече нямаше нужда да прескачаме телените огради на луксозния концлагер, се появи и... партийна хетера. Няма да й казвам името, защото днес е известна публицистка. Отначало тя си нацелваше мъжагите, странно защо, бяха й дали самостоятелна стая, приемаше ги всяка вечер по един и докато не ги изцеди, не ги пускаше до сутринта. Мачовците обаче бяха малко, най-накрая и ние, мижавата рота, се вредихме...

А доц. Атанас Лашев ни разпъваше на кръст, за да се увери дали сме осмислили учението на “великите”. Разбра, че от нас идеолози няма да станат, камо ли пък ръководни кадри, и ни пусна на воля да си “пасем” идеите.
 
Доцентът беше саможив човек, една шепа кокали, но пък жилав, преживял какви ли не бури и ветрове

Закотвих го в една малка кръчмица край “Траката”. Не беше ласкателство и първият ми въпрос, но той пък попадна на точното си място, колкото и шаблонно да звучи: “Бай Атанасе, мога ли така да те наричам, какво си преживял досега? Всяка една бръчка по изпитото ти лице говори за страдание”. Едва след втората чаша той отпусна душата си, а откровението му тръгна като миро в божи храм. “За преломните си години, когато бях в ЦК на БКП, няма да ти говоря. Още в началото на 60-те предложих на Тодор Живков да се отворим към Запада най-вече с културно-историческото ни наследство, така да направим мост между Балканите и Европа. Не ме послуша, а впоследствие всички мои идеи отидоха при дъщеря му Людмила Живкова. Получих си наказанието - “заточиха” ме в АОНСУ - Варна. Можеше да бъде и по-лошо. Преглътнах обидата. Но там, по върховете, забравиха най-големия ми принос в първите дни след 9 септември 1944 г. - аз съм единственият политкомисар, на когото възложиха нелеката задача да проведе кратък курс за обучение на елита от фашисткото правителство - министри, банкери, фабриканти и прочее”.

В един от последните боеве на отряда с жандармерията Лашев е ранен в крака. С патерици слиза в София, с патерици участва в завземането на властта. Няма време да си стъпи на краката, когато от горе му нареждат - да си подготви материалите и да заминава за Банкя. “Някои от бившите министри на Муравиев, банкери, политици изявили желание да сътрудничат на новата власт - дали е било така, или са ги принудили, не знам. До Народния съд имаше още доста време. Та елитът на нацията решил да изкара един курс по марксизъм-ленинизъм, дано се вмести в новата политическа обстановка. Който издържи изпита, добре, който не - да му мисли. И аз, шумкарят, нали съм политкомисар, трябва да изпитвам елита на нацията. Куцук-куцук, стигнах до Министерството на отбраната. Там ме чака един от автомобилите на царя (Борис III - б.а.), експроприиран вече, но пък няма бензин. Оказва се, че се движи и с въглища. Намерихме лесно вилата, всичко беше предварително уговорено. Още отдалече гледам - все солидни господа, с фракове, с цилиндри, кой пуши лула, кой хаванска пура, кой завършил в Германия, Австрия, Швейцария... Защо ти разказвам всичко това?! Ами за да разбереш по-добре психиката на този, в когото е властта, дори и да е преподавател, и на тези, които ще бъдат изпитвани, дори и да са били министри до вчера. Та като ме видяха тези солидни, охранени и лустросани отвсякъде господа, побързаха да изчистят лулите си, захвърлиха пурите си и като мишоци скоропостижно влезнаха в хола на вилата, смирено като ученици да застанат... Както се казва, кой съм аз, кои са те?! 

Аз съм прочел една-две книги, а господата имат зад гърба си най-елитните европейски университети!

Почувствах се унизен, омърсен, казвам ти го в най-чистия човешки план, но какво да се прави - партийната повеля го изискваше”, разказа най-странния епизод от живота си доц. Лашев.
Не успях само да разбера колко от издържалите изпита - навярно за тях той е бил най-унизителният, само след година са изправени пред тъй наречения Народен съд, колко от “новоизлюпените” марксисти-ленинци са екзекутирани, колко от тях попадат зад решетките или в десетките концлагери на “новото” ни общество, но това вече е друга тема.