Често пъти девойките, например ако незнайно как се оказвали “непразни” (т.е. бременни), обвинявали за това регионалния змей. Той имал навика да се явява някоя нощ, дълъг като кросно, с уста, бълваща огън, да се вмъкне под полата на момата и... то е ясно нататък. Поверията за вампири, таласъми и караконджули били разпространени толкова сред населението, че двама минаващи през България английски авантюристи през 1869 г. написали по-късно, че това са български божества. Константин Иречек твърди, че българите са много суеверни
и няма как да му противоречим, като се има предвид колко е наблюдателен и паметлив относно нравите и обичаите ни, описани в дневниците му. Той разказва, че във всеки нашенски дом по Коледа гадаели каква ще е следващата година с леене на олово - по формите на застиналото олово предричали дали ще е богат урожаят и дали ще се оженят момите. Гадаенето с олово се сторило на Фердинанд любопитна традиция и той също го въвежда като част от новогодишните церемонии в тесен семеен кръг, според неговия секретар мосю Бурбулон. Но и самият Фердинанд бил много суеверен. Той нерядко, когато ставало дума за очаквано и желано събитие, правел полудискретен знак с пръсти, т. е. “дано не чуе дяволът”. Една от любимите му игли за връзка представлявала малка златна ръка с вдигнат пръст против уроки.
Вампир, таласъм или караконджул е страшно същество, което се пръква, когато котка прескочи мъртвец. То се разхожда нощем по дворищата, тропа по таваните и смразява кръвта дори на бабаитите, защото не се знае какво може да направи, обикновено прави злини... С него заплашвали децата, които обичат да си играят в изоставени къщи и руини.
Самодивите също били част от реалните преживявания на мъже, които
ходят по планината,
овчари или дървари, иманяри, въглищари. И днес българските планини изобилстват от местности, наречени “самодивски игрища” или “самодивска поляна”, “самодивско изворче”... Появата на “самодиви в бели премени” в стихотворението на Ботев за Хаджи Димитър съвсем не е просто поетично хрумване, нито задължителната украса на баладата. Както и появата на змей като главно действащо лице в драмата “Змейова сватба” на Петко Ю. Тодоров.
Почти всеки ден от календара бил свързан с обичай или поверие, с които населението се съобразява, въпреки каноните на Църквата. Жените не бива да захващат нова работа във вторник или събота например, най-добри дни за начало са понеделник или сряда.
През “русалската неделя” не бива да се замръква вън от къщи,
нито да се броди по безлюдни пътища, а ако те заговори някое странно същество, не бива дума да продумваш, защото думите са ключ към врата, която не бива да се отваря от живите. На “Вартоломеев” ден не се върти ни вретено, ни чекрък, за да не получаваш световъртеж. По време на “вълчите празници” веригата в огнището се завързва на възел, за да не те нападнат вълци. На св. Варвара не се работи, за да не се поболееш от сипаница (шарка), не се вари и леща, а на Св. 40-те се готвят 40 сарми и 40 охлюва, изпиват се 40 чаши вино. Лехусите (жените, родили наскоро) не трябва да излизат вечер, нито да оставят пране на въжето вън, защото около къщата летят “нави” - духчета на умрели и некръстени деца, които са отмъстителни и пакостливи. Важна сделка или решителен обрат, свързан с риск, изискват да се внимава кого ще срещнеш по пътя или ще ти влезе в къщата рано сутрин, да не е кутсуз (без късмет или носещ уроки). Мома или ерген не бивало да връщат хляб от лозе, за да не им връщат сватовниците, а мома да стърже дъното на тенджерата предвещавало дъжд на сватбата й. На Великден жените, като се връщали от църквата със запалени свещи, заклинали дървениците да се самоизтребят със следното заклинание: “Христос Воскресе! Воистина Воскресе! Какво ще ядем? Червени яйца. А тахтабите (дървениците - бел. на авт.) какво ще ядат? Една друга ще се ядат!”, след което със свещта обикаляли стаите в четирите им ъгъла. Когато за пръв път лятос се чуе гръмотевица, българинът си удрял главата с нещо метално, за да не пада върху му гръм. И много други такива.
2 август 1910 г. Илинден. Гостуването на Кортеза и освещаване на Аязмото.
С врачувания се занимавали главно стари жени
предимно туркини или циганки. Те правели и магии, както и лекове за разни болести и нещастия, като несподелена любов или развален брак, лоша свекърва или проклет комшия. С наричания срещу злите духове - за да не навредят! - се занимавали хора, наречени джинджии. Някогашното сливенско село Джиново (днес Злати войвода) е носело името си заради един дервиш, живеещ тук - Джин Али, който пъдел злото или викал духове, според желанието на клиента. Изразът “Няма джан-джун”, който се употребява и сега, означава: няма ни човек, ни дух, пълно мъртвило.
В началото на миналия век, при управлението на тогавашния софийски кмет Димитър Петков, вестниците раздухват голям скандал около един такъв ясновидец и лечител на име Хафуз Али, турчин от кюрдски произход. Той пристигнал в София от Видин или Видинско и се хвалел, че може да прави магии за спечелване на дела, да открива загубени пари или откраднати вещи, да изработва муски за любов и най-вече да помага на бездетни жени да се сдобият с детенце. Мургав, снажен, с катраненочерна коса и черни оперени мустаци, сладкодумен и самоуверен, той успял да обае една българка и да се ожени за нея. А покрай нея бързо-бързо се сближил с много жени, главно сред заможните кръгове, като всяка една му водела и друга за клиентка. И тъй като жените идвали все тайно от мъжете си, с оплаквания от интимен характер, Хафуз Али дълго време останал неизвестен за съответните власти. Той бързо забогатял и дори се преместил в по-голяма и луксозна квартира на ул. “Шипка”. Неговата “учена метода” се състояла в следното:
дибидюс гола, жената стъпвала в тава,
пълна с топла вода, в която “магьосникът” хвърлял някакви прахове и мърморел под носа си неразбираеми арабски молитви, докато водата съскала и изпускала жълти, червени и сини пламъчета. От време на време лечителят се разпореждал как да се наведе или извие клиентката, в отговор на други щения, явно... Хафуз Али владеел хипнозата или пък давал приспивателни отвари на по-хубавичките от жените, защото те му се оставяли в ръцете и после се събуждали в леглото му, без да помнят какво са правили. Магьосникът вземал от клиентките си злато и бижута, за да “хване” магията. Лесният и бърз успех му замаял главата и той си позволил наглостта да слага върху кълките на пациентките или на друго интимно тяхно място своя мехур (печат). От тези печати тръгнали разкритията и пресата гръмнала в догадки и слухове коя от високопоставените госпожи е минала през тавата на самозванеца.
Петър Дънов
Макар че работата допряла до съда, не успели да го вкарат зад решетките, защото влиятелните му клиентки се намесили чрез мъжете си и работата се потулила. Спиритическите сеанси също се ползвали с огромен успех, дори Петър Дънов, макар че не ги одобрявал, е присъствал и участвал в такива, организирани от негови последователи, главно от провинцията. Д-р Георги Миркович от Сливен, първият български хомеопат и един от първите ученици на Дънов, дори издавал три години сп. “Виделина”, в което подробно се разказвали спиритическите сеанси, на които той или приятелите му са присъствали. Именно д-р Миркович открива като феномен и прибира при себе си в Сливен Кортеза - ясновидка и медиум. Тя била бедна жена, която имала шумен успех с публични сеанси. Отивала на гробищата и обикаляйки гробовете, можела, без да чете името, да каже как се казва умрелият, от какво е починал, как е бил облечен... И най-важното - да съобщи на близките му какво им наръчва мъртвият да свършат - нещо недовършено или важно.
Петя ИВАНОВА
Все още няма коментари