Пеньо Пенев се прострелял заради ученичка  

Поне половин дузина са опитите за самоубийства, които прави певецът на социалистическото строителство Пеньо Пенев. Първият от тях, с пистолет пред огледалото, е когато Пенев е едва 14-годишен. Покушението е плод на несподелена ученическа любов. „Това е страстен юношески зов за обич“, пише изследователят д-р Боян Захов.

Поетът среща първата си любов в севлиевската гимназия, която така и не успява да завърши. През есента на 1944 г. той се влюбва в съученичката си Стефка Калименова - Фана. Баща й е книжар, а Пеньо поглъща стиховете на Ботев, Байрон и Пушкин, но освен по рафтовете се заглежда и в щерката на книжаря. Връзката им е платонична и биографите не са категорични дали прострелването е точно заради това. Но дръпването на спусъка е факт.

Първата истинска любов на Пеньо Пенев обаче е друга негова съученичка - Светла Спасова, дъщеря на селски даскали, математичка и отличничка. Пеньо е по-голям с една година и чувствата му са като всепоглъщащ океан, защото никога не е срещал взаимност и обич в семейството си в село Добромирка. Приятелят на поета - Митко Иванов, описва Светла като слабо чернокосо момиче, но за Пеньо тя е повече от муза, защото му вдъхва увереност, че има талант за литература. По онова време Пенев изучава есперанто и превежда името на любимата си като „Клара“. На нея е посветил най-много стихове и дълго я носи в сърцето си при митарствата по младежките бригади в Перник, на язовир „Росица“ и в Димитровград. И таи чувства към нея дори когато се жени за първата си съпруга Кичка след едва тридневно запознанство. Когато близкият приятел на Поета с ватенката, до когото е и едно от предсмъртните му писма - Митко Иванов, решава да напише книга за Пеньо Пенев, се среща със Светла Спасова. Тя му разказва: ,,Често беше мълчалив, тъжен. Често гладуваше. Понякога говорехме за бъдещето: ,,Ще се оженим, Светла, ще си имаме деца. Ще живеем в малка къщичка. В едната стая ти ще се занимаваш с децата, а в другата ще пиша аз... Не, няма да се оженим, Светла. Много те обичам, за да те направя нещастна. Жените на поетите и на хайдутите са били винаги нещастни. Не, аз много те обичам...“.

Първата любов на Пеньо пази грижливо стиховете и писмата му, но когато се омъжва, майка й и сестра й организират домашно аутодафе и ги изгарят.
Ролята на дойката за тези севлиевски Ромео и Жулиета изиграва класната им ръководителка Славка Чантова - учителка по литература, която покровителства пламъка между тях. Тя ги изпраща като ученически патрул да обикалят край река Росица и така улеснява срещите им. Романтичният бунтар Пеньо често се забърква в свади и сбивания и е задържан в ареста на севлиевската полиция. Той успява да изпрати бележка на Клара с молба всеки ден в уречен час да минава покрай ареста, за да я зърне.

„Отначало не смеех и се правех на сърдита, защото Пеньо не ме беше посветил в намеренията си да търси и да се бори за свободата на словото и духа по света“, пише в спомените си Светла, по мъж Панчева. Но не успява да се цупи дълго и когато минава по улицата, Пенев развява парче плат с буквата „С“ през прозореца на килията, разказва в своя статия Милена Михова.
Не е ясно защо пътищата им се разделят. Според близките на Светла тя е била изоставена от Пеньо, а други твърдят, че под натиска на семейството си е заминала да следва в София и се е омъжила там. Но в книгата си „Поетът с ватенката“ Любен Георгиев публикува едно от малкото оцелели писма на влюбения: „...Знаеш ли как слади полският въздух! Лек е като нашето щастие! Песента на чешмата е опияняваща като бистрия ти звънлив и топъл глас! Дишала ли си упоителния мирис на хмел? Той упойва като твоите коси!...“

За първия си брак, сключен след тридневно познанство и просъществувал едва няколко месеца, Пеньо не обичал да разказва. През септември 1949 г. хубавицата Кичка Николова, която поетът нарича Кичона, е току-що завършила гимназистка, дошла на гости при своя роднина в Димитровград.

Една нощ Пеньо Пенев нахлува в стаята на Митко Иванов и нарежда с безапелационен патос: ,,Какво сте легнали с кокошките, бе?! Ставайте, каня ви на сватба!“.
Разбира се, за истинско тържество не може да става и дума. Събират стотинки „на шапка“ и успяват да почерпят с вино приятелите си. Или както пише Митко: „Сватба нямаше. Парите на всички не стигаха за една сватба“.

Младоженците заминават за София, но там отношенията им бързо започват да скърцат заради недоимъка и поради бохемските навици на поета.
Пенев получава повиквателна за казармата и заминава за Елхово. Това е повод за раздялата им - бърза и горчива, за нея Пеньо не обича да си спомня. Понякога той казва само: „Разводът е като някоя книга или престъпление - принадлежи на общественото мнение...“. След пепелта на чувствата остава само цикълът „Далечни песни“, посветен на Кичона. През 1955 г. Пеньо Пенев е даден под съд заради фейлетон във в. ,,Димитровградска правда“ и е обвинен в пиянство и разгулен живот. В обяснението си пред съда той казва: ,,Не съм съгласен с това, че преди съм бил живял разгулен живот. Истината е тая, че бях се оженил за такава жена, която ми влияеше лошо на държанието и поведението, спъваше творческите ми писателски работи, поради което впоследствие се разведохме. Толкова“. И нито дума, че след развода прави един от шестте си опита за самоубийство.

В казармата среща нова любов. Това е ученичката от Ямболската гимназия с трогателна барета Сотирка Робева, която той нарича Ира - на древногръцката богиня на мира и покоя. И сякаш наистина поетът намира покой. Дори й разказва немислими за споделяне неща - за опитите си за самоубийство, гибелното влечение към алкохола, разочарованието от проваления брак и презрението към битовизмите. Те звучат опияняващо и романтично, но когато Ира решава да продължи образованието си, връзката приключва. От нея остава едно любовно, наситено в чувствена еротика писмо - дълго цели 120 см, което се пази в музея „Пеньо Пенев“ в Димитровград.

Влюбчивият поет щедро раздава сърцето и таланта си, затова и доста от стиховете му носят посвещения с женски имена: на Фана, Зоя, Лина, Иваница, Женито... Но срещата му с Мария Господинова в Димитровград, където се е върнал след казармата, е съдбовна. Тя е красива като кинозвезда, малко по-голяма от него и има „сериозна“ професия - работи в БНБ.

Женят се по любов, ражда им се син, когото Пеньо кръщава Владимир - на Маяковски, поета, пред когото се прекланя и когото боготвори. Но светлите краски на любовта са едно, а „грубата шаячна правда“ на всекидневието - съвсем друго. В Димитровград жилищната криза през 1956 г. е жестока, а непокорният бохем не цепи басма никому. Парите не достигат - сътрудничи на вестник „Стършел“ и обикаля строителните обекти из България за жълти стотинки. Семейните скандали и недоимъкът го карат все по-категорично да посяга към чашката. Над главата му се струпват и други беди - заради острото му и несговорчиво перо партийните велможи го прогонват от любимия му Димитровград.

Семейство Пеневи се пренася в София, защото на Пеньо са му обещали работа в „Литературен фронт“. Той обаче не успява да получи жителство, а поради това - и да бъде назначен. Жена му и синът му отиват при родителите й в Тополовград, за да се спасят от явен глад. Пеньо затъва все повече - не излиза от кръчмите, „спи където завари, с когото завари“, както се изразява разлютената му съпруга. Получава морална подкрепа единствено от приятелите си - поетите Иван Пейчев, Христо Фотев, Константин Павлов... Но и тя не успява да го спаси от лечението от алкохолизъм в психоневрологична клиника в Боровец, където създава последната си творба, поемата „Дни на проверка“. Всички централни вестници отказват да я публикуват. По-късно тиражът й ще достигне 300 хиляди бройки...
Пеньо Пенев решава да се върне в Димитровград, но разбира, че и там е нежелан освен от неколцината си приятели. На 27 април 1959 г. Поета с ватенката изпива фатална доза веронал, разбива стъклото на портрета на Маяковски с ръка и го изцапва с кръвта си.