Пенчо Славейков натирил попа, дошъл да го изповяда

На три километра от езерото Комо в Северна Италия се намира градчето Брунате, в което днес живеят по-малко от 2000 жители.

В центъра на града, в двора на местната библиотека, е поставен бюст-паметник на българския поет Пенчо Славейков. В това малко, но красиво градче на провинция Ломбардия на 28 май 1912 г. поетът завършва своя земен път.

Поетът модернист е най-малкият син на възрожденеца Петко Славейков и е роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Когато е на 18 години, Пенчо заспива върху заледената Марица и макар да оживява, заболява тежко. До края на живота си той се движи с бастун, говори и пише трудно, с големи усилия. През 1892 г. заминава да следва философия в Лайпциг. През 1898 г. се връща в България. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека. През 1901 г. е избран за поддиректор, а от 1909 до 1911 г. – и за директор на библиотеката. На 10 юли 1911 г. новият министър на просветата Сава Бобчев уволнява Славейков, за да назначи на неговото място своя брат. А за да го унижи още повече, изпраща поета директор на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Кабинетът е на четвъртия етаж, до който се стига единствено по стръмни стълби, които трудно движещият се Пенчо не може да качва.
Жестоко обиден, Славейков напуска България и заминава за Швейцария, където по това време е любимата му Мара Белчева. Климатът там обаче не му понася и затова вземат решението да се преместят на по-топло място в съседна Италия. Първо живеят при други българи в Рим в условията на голяма оскъдица и мизерия. Това обаче не сломява духа на поета, който посещава Ватиканската библиотека, където прави проучвания. След това двамата се преместват във Флоренция. За да си осигурят някакви средства, Мара Белчева продава дома си в София. При едно от посещенията в музея на Микеланджело на поета внезапно му прилошава. На път за езерото Комо двамата са принудени да спрат в градчето Брунати, тъй като Славейков не се чувства никак добре. Къщата, в която отсядат, се нарича „Бела виста“ и се намира точно срещу местната църква. Въпреки късния час веднага е извикан лекар, който преглежда Пенчо и поклаща глава: „Уви, късно е вече. Не може да му се помогне.“

Собственикът на къщата вика свещеник, който влиза в стаята на болния да го изповяда и да му даде последно причастие. Макар и да не е в състояние изобщо да става от леглото, Славейков прогонва попа със сърдити викове. На 28 май 1912 г. изпада в кома и часове по-късно умира. Според Мара Белчева последната му дума била: „Светлина!“

Съкрушената му любима вика художника Алдо Маца, който по това време е на почивка в Брунати, и го моли да направи скица на починалия. Маца е смутен и споделя, че никога до този момент не му се е налагало да рисува покойник и се съмнява дали ще успее да се справи. Накрая приема и прави скица с въглен, която продава на Мара Белчева. Тъй като Славейков не е католик, той не е погребан в гробищата на Брунати, а близо до вила „Бела виста“. През 1921 г. по инициатива на Мара Белчева останките му са пренесени в България.

Пенчо Славейков е бил номиниран за Нобелова награда за литература от шведския академик Алфред Йенсен. След смъртта му кандидатурата му е оттеглена и така и изобщо не е разгледана от Нобеловия комитет, тъй като наградата се дава само на живи.

За разлика от официалните власти в тогавашна България, Италия отдава уважение и почит на българския поет. През 1940 г. на вила „Бела виста“ е поставена паметна плоча. На нея на български и италиански са изписани последните два стиха от „Кървава песен“ на поета: „Дано ми бог даде тук аз да доживея последните си дни далеч от родний край“.

Четири години след смъртта на Пенчо Славейков, през 1916 г., отново български писател е номиниран за Нобелова награда и това е Иван Вазов. Кандидатурата му е издигната от човека, предложил тази и на Пенчо Славейков – шведа Алфред Йенсен.