Вечерта на 9 март 1985 г.
Някъде преди гара Златица, във вагона за майки с деца на влак № 326, движещ се по линията Бургас-София, е поставено взривно устройство с часовников механизъм.
То трябва да избухне, докато композицията преминава през тунела малко преди Буново. Забавянето на влака с 2 минути на гара Златица спасява не един човешки живот – бомбата се взривява на открито преди тунела.
Убити са 7 души, сред които две глухонеми деца, избягали от пансиона, в който били настанени, за да се приберат в дома си. Има десетки ранени.
Бившата началник-гара Мария Христоскова е
единствен свидетел на атентата.
През фаталната вечер тя била дежурен ръководител-движение.
„Гледах влака на пулта. Когато той навлезе в гарата, чух страшен гръм. Излязох на перона и виждам дим, пламъци над един вагон на около 150 метра. Локомотивът спря. Върнах се в гарата, вдигнах телефона и казах:
Другарю диспечер, взривиха влака.
Първа дойде линейката от Златица. С лекарката тръгнахме из взривения вагон да търсим живи. Какви ужаси видях никога няма да ги забравя. Труповете не бяха разкъсани, а подути”, припомня си кошмара Мария Христоскова.
На местопроизшествието пристигат министрите на вътрешните работи и на транспорта. Вагонът е откачен.
До 3 часа през нощта жертвите и ранените се извозват в околните градове, а останалите пътници са подложени на най-строга проверка кой кога си е купил билета, къде се е качил и с какъв багаж. Чак тогава влакът продължава към София.
По броя на жертвите
това е най-големият железопътен атентат в българската история. От самото начало е ясно, че става дума за терористичен акт.
В работата по разкриването на извършителите се включва, освен милицията, и Държавна сигурност. Разследването продължава две години. Това не е единственият атентат в този ден, но със сигурност е „най-успешният”. Бомба избухва и в кафе-сладкарницата на хотел „Сливен”, където няма убити.
По-малко от година преди това, експлозии разтърсват чакалните на гарата в Пловдив и Летище Варна. Умира една жена, ранени са повече от 40.
В ДС се създава специално направление за борба с тероризма в рамките на Шесто управление (политическата полиция). На първо време то няма успех. Разследването установява само, че терористичните актове са “слепи” (т. е. нямат за цел да убият определен човек) и че бомбите са самоделни с часовников механизъм. За закъснител е
използван обикновен будилник.
На всички часовникарски магазини в страната е наредено да вземат паспортните данни на онези, които купуват будилници. Много турци се следят като възможни терористи, а образци от почерците им се събират в централна картотека, за да се открият авторите.
Извършителите на терористичните актове принадлежат към нелегалната организацията, наречена „Турско националноосвободително движение в България”. Лицата, пряко замесени в атентата - Емин Мехмедали (Елин Маджаров), Аптула Чакър (Алцек Чакъров) и Сафет Ереджеб (Сава Георгиев), са осъдени на смърт и екзекутирани през 1988 г., а още четирима души получават присъди от 1 до 5 години.
С идването на демокрацията терористите са провъзгласени за жертви и им правят паметници. 10 години по-късно тогавашния бургаски окръжен прокурор Емил Христов издава постановление, с което
заповядва разрушаването
на паметните плочи на екзекутираните край село Трънак.
Според някои анализатори организацията на терористите е предшественик на ДПС и че Ахмед Доган я е оглавил през 1986 г. Самият Доган признава, че през 1985-та е основал нелегална организация, бореща се с престъпните действия по смяната на имената на турците в България.
Участието си в тази организация не крие и политикът от ДПС Касим Дал.
