Мислих си, че вече е заглъхнала мъката по любимото ТКЗС

Мислех си, че вече е заглъхнала мъката на мнозина по любимото ТКЗС. Но уви... Тая мъка, тя нивга няма да загасне и аз зная защо. Защото тая мъка и мене потиска от време на време. Това ТКЗС-то е манна небесна и ще ви кажа защо. Защото то беше такова, дето куче влачи, диря няма. Може да бачкахме за по 80 стотинки на ден, ама ние си го увеличахме с колкото си душа желае.

Настъпи ли времето на компотите, аз грабвах една соденка с анасонлийка и хоп при дядо Кънчо, който пазеше черешите. А той завалията много обичаше анасонлийката. И не само ми разрешаваше да си набера, а и ми помагаше да напълня две големи кофи. Дойде ли времето на туршиите, грабвам найлоновото чувалче, придружено с една половинка мастичка, и работата се оправяше при дядо Петър пазача.

При него работата беше лесна, защото куртовската капия, патладжанът, камбите бяха набрани и готови за пазара. Един, два чувала пълни, бълха го ухапало ТКЗС-то. При месото, млякото, готовата кайма работата беше детска играчка. Но ще ви кажа под секрет. Пазачът на кравефермата и тия съестни продукти беше бай Митю Мерака – така му викахме, ще разберете защо. Той беше страшно хлътнал по моята леля – уреждах му срещите. Ха сега ми кажете, уважаеми читатели, имаме ли право да плачем? Имаме, и то как, но не със сълзи бистри, а със сълзи кървави.

Слушате ли какво казва проф. Божидар Димитров по телевизията, че онова, което влезе в музея, вече не излиза. Вие да сте видели бюстът на Сталин, на Хитлер да са изтипосани на някой мегдан. Стоят си в музея прашасали. Всеки може да ги види, но в музея. Така е и с ТКЗС-то, щом сте го вкарали с тоя председател в музея, няма вече връщане назад и затова хайде вече да си избършем сълзичките и да се хващаме за работа!

Илия СЛАВОВ, с. Горно Ботево, обл. Стара Загора