Мария Стефанова: Цола Драгойчева спаси живота ми

Когато човек остане сам между четири стени, пенсията му не стига за хляба и киселото мляко, а лекарствата са почти недостижим лукс, идва времето на спомените. На онези спомени, които не само топлят душата и карат сърцето да бие учестено. Те са спомените, които връщат вярата в доброто и в красивото у хората. За два такива спомена от младежките си години ни разказва 69-годишната бивша медицинска сестра от Стара Загора.

- Мария, казваш, че има спомени, които са по-важни от храната? 

- Аз съм от хората, които оцеляват благодарение на спомените. И добре че ги имам, защото иначе не знам как бих могла да живея в тези трудни времена. Срещите ми с хора като Радой Ралин, Стефан Продев, Петър Младенов, Ренета Инджова, Жоржета Чакърова и много други популярни личности днес са храната и водата ми, топлото и приятното. Никога няма да забравя доброто, което ми стори Цола Драгойчева. Бях дете и за първи път отидох на детски лагер. Случи се така, че се разболях и точно в този момент в лагера пристигна Цола Драгойчева. Още помня нежните й ръце, с които ме погали, и топлите очи, с които ме гледаше. Днес могат да разказват за тази жена каквото си искат, но за мен тя ще си остане най-добрата фея, благодарение на чиито ръце бях излекувана.

- Години след това срещала ли си се с нея?

- Не, не съм, но има нещо комично в цялата тази история. Когато дядо ми Иван Русев Кючюков от село Люляк научи колко време Цола Драгойчева се е грижила за мене, докато бях болна, реши да й отиде на гости в София. Слага дядо ми едни дисаги на рамо, като ги пълни с армагани за Драгойчева - домашна трахана, сирене и извара. Хваща няколко ярки и един петел, слага ги в кошница на гърба и се качва на влака за София. Там като слиза, хваща едно такси и му казва да го откара направо в дома на Цола Драгойчева. Тя го посреща, кани го в дома си, а той се разпорежда: най-напред да заколиш петела, а след това ярките! Няма да ги коля, казала домакинята, ще ги оставя да ми носят яйца и да се плодят. Та това изпълваше дядо ми с гордост - почита жената селския труд, оценява го, беше неговият коментар. Когато дядо се върна от София и започна да си развива пояса, от него изпадаха доста банкноти. Цола Драгойчева му ги беше сложила в пояса, без той да усети. Дядо ми почина на 89 години и до края на дните си не престана да благославя Цола Драгойчева. 

- А с Валентина Терешкова къде и по какъв повод се запознахте?

- Тук, в Стара Загора. Когато дойде в България след полета, тя гостува, не знам по каква линия, в едно семейство и аз бях поканена да направя кекс. Времето до нейното пристигане беше кратко, а всичките необходими за кекса продукти липсваха. Намерих каквото можах и започнах да правя кекс, но с усещането, че нищо няма да се получи. Дори сега не мога да си спомня какво точно слагах в брашното, но когато извадих кекса от фурната, той изглеждаше много добре. Когато домакините дойдоха с Валентина Терешкова, аз предложих кекса на масата. С тревога следях за първата хапка на рускинята. Исках по израза на лицето й да разбера какво съм изпекла във фурната. Явно, вкусът не е бил толкова лош, защото Терешкова ме похвали, като каза, че съм голям майстор. Не помня какво се е говорило на масата в онази вечер, но помня как изглеждаше кексът. И израза на лицето на Терешкова помня, когато взе първата хапка... Усмивката на тази жена ме накара години наред да се чувствам уверена във всичко онова, което захващах да правя...